Ето, идва новият ден. А аз, паднал на колене крещя.

Защо, защо си позволих да съм човек отново ? Боли, боли, боли ... искам да спра тази болка, искам да пръсна черепа си побрал цялото това страдание.

Не си струва. Неблагодарна е тази роля. По-лесно е да си демон. По-лесно е да си животно. Най-лесно е да си дърво. Стоиш си, пиеш земните сокове, храниш се с слънчевите лъчи. Не чувстваш. Не страдаш.
Не чуваш и не виждаш и чуждите болки, та ти си дърво. И можеш да си позволиш комфорта да си глух и сляп. Искам да съм дърво !.

И пак, както винаги,  болката изчезва. Прераждам се.

Всичко започна заради устните. Видях ги насън. Не бяха само устни разбира се, не говоря за сюрреалистичен кошмар - към лице бяха прикрепени. Лице красиво, лице нежно, лице създадено да бъде обичано. Лице на ангел, без значение паднал или не - ангел е, другото са подробности, контекст , условия към договора написани с дребен шрифт.
Ангел е. Притежава душата ти така или иначе. А и ти нямаш нищо против.

За големите шоколадови очи ли да говоря ? За бялата, мека кожа, ухаеща на мляко и мед, създадена да я докосваш, и докосваш, и докосваш. До забрава.
Или за тъмния водопад от копринено мека коса ? Не ме питайте за точния цвят,  в сънищата ми винаги е тъмно.
За устните ? Плътни, пухкави, изгарящо червени. Искаш да ги целунеш, о да.  И да усетиш как се свиват в сатенен обков около някой от пръстите ти, а блестящите зъби зад тях леко захапват. А после...
Ето, още съм човек. Щях да опороча това видение.

Имаше и кръв. Винаги в сънищата ми има и кръв. Смесваше се с белотата на кожата и. Странно, не бе плашещо. Желаех я. Не ме интересуваше кръвта, ако ще и моя да беше, стига да бе пролята за нея. Винаги кървим, външно или вътрешно за нещата които си струват.


Усмихва ми се. Погледът и е разтапящ. И изгарящ. Вика ме, но не се нуждая от този порив, така или иначе копнея да съм там.
Знам че там е дори по тъмно. И че кръвта ще покрие ръцете и лицето ми. И че няма да се върна.
Това е идеята.
Тръгвам.

* * *

Часовникът иззвъня.
5:30

Посегнах към нощното шкафче за вода, разбърквайки стройната редица от лекарства.
Пак си бях спомнил насън.
Как я намерих във ваната, преди години.
Последните рубинени капки все още се стичаха по плочките, а погледа и бе помръкнал.

Ето, новият ден дойде.
А аз не мога да спра сълзите си.

Може би по-истински от нас дори. Защото те не могат да помръднат, докато някой дълбае по тях "Митко и Мими е равно на ВНЛ". Ние можем да вървим, да бягаме от кошмарите си. Те си стоят, докато ги замърсяваме, ние имаме избор. Може би ни гледат и си мсилят колко сме глупави, но нищо не могат да кажат. Те плачат със смола, ние се напиваме и ни минава.....Мъка е,човече:)

haresa mi..