Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.04.2009 15:06 - Бойната дева
Автор: damnation Категория: Изкуство   
Прочетен: 2221 Коментари: 0 Гласове:
0



Събудих се малко преди атаката.

Нещо тежеше във въздуха. Имагинерния аромат на опасност, шепота на вятъра носещ обещание за скорошна смърт. Може би трябваше да остана завит в кожите си. Да, щях да умра малко по-късно, когато атаката им започна. Нямаше да съжалявам. Уморен съм.

Излезнах от палатката обличайки се в движение и огледах лагера. Парцаливи палатки, догарящи огньове, проскубани бойни коне. Сънливи и унили бойци. Тази война продължаваше твърде дълго. Докоснах връхчето на цигарата си с пръст, за да я запаля - не съм надарен в областа на магиите, но знам това-онова. Поех дълбоко дима в дробовете си. И те дойдоха.

Като тъмна вълна се изляха над неподготвените ни бойци, изникнали сякаш от самата земя - облечени в черните си брони, с чудовищните си шлемове закриващи лицата им. Безмълвни. Има нещо невероятно чуждо и плашещо в боец който не издава нито звук - нито в победата си, нито в агонията. Та нали това, начина по който реагираме на случващото се около нас, ни прави хора ?
А те все пак бяха хора, забивал съм меча си в достатъчно много от тях, за да знам със сигурност.

Не беше битка, а клане. Хората ми падаха като узрели класове пшеница подкосени от незнаен, жесток жътвар. Нямаха шанс. И аз нямах шанс. Но все пак бях там.
Удрях, разсичах, блъсках, разкъсвах мръсната им плът със зъби, воден само от желанието да отнеса повече от тях със себе си.
Тогава я видях. Наричаха я Бойната Дева. Разказваха легенди за нея и посестримите и.
За разлика от мъжете бойци, тя беше без шлем - лицето и бе красиво. И жестоко. Не можех да не се възхитя на начина по който носеше смърта около себе си. Отиваше и - всяко движение на силното и, жилаво тяло бе като танцова стъпка, начина по който боравеше с двата си меча би могъл да бъде определен само като поезия.
Винаги съм се запленявал по бойния и стил. И по нея самата. Затова бях тук - нея чаках.

Запътих се, проправяйки си път между борещите се мъже, убивайки тези които се опитваха да ми попречат и просто избутвайки останалите. Тя ме видя. Тръгна към мен.
Когато се приближихме един до друг, вдигнахме оръжията си в знак на поздрав. Тънките, извити като листа остриета на нейните мечове засияха с студена синкава светлина. Без да поглеждам специално за това, знаех че и руните по моето оръжие са се активирали и силата на огъня сега е с мен.
Околните бойци се отдръпнаха за да отворят кръг около нас. Такива бяха правилата. Ние бяхме шампиони. Те - пионки.

Може би, някой застанал отстрани, би могъл да опише битката ни - аз помня откъслечни моменти. Студената пресметливост в сините и очи. Развяващата се руса плитка, зацапана с сажди и кръв. Усмивката.
Не знам колко време се бихме. Минута ли бе, или час ?
Няма значение.
Мечът ми се заби с зверска сила в рамото и, продължавайки надолу през торса, разцепвайки месо, броня и кости. Част от секундата преди един от нейните мечове да прободе стомаха ми, продължаващ нагоре към сърцето.
Паднахме на земята, един до друг, смесвайки кръвта ни. Сега клането около нас можеше да продължи. Безмислено се бяхме убили, за пореден път - това си помислих, преди тъмнината да ме покрие.

***
Събудих се в родовата си гробница. Новото тяло в което ме бяха поставили, все още се бореше. Беше силно- това е добре. Щях да го изполвам добре.
Успях да седна.
И си спомних погледа и, в миговете преди да умре.
В него имаше обещание.
Може би, следващият път ?






Тагове:   фентъзи,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене