Блогрол
Постинг
27.06.2009 13:45 -
Фреди
Автор: damnation
Категория: Изкуство
Прочетен: 1644 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.07.2009 22:23
Прочетен: 1644 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 22.07.2009 22:23
"Лудница"
"Аз съм в скапаната лудница"
Нямаше как да сгреша - бях облечен в прилепваща и ограничаваща ме усмирителна риза, притиснат към леглото с стазис поле. Можех да местя единствено погледа си, а това което виждах не бе по-успокоително. В стаята до мен имаше поне още двама мъже, овързани и притиснати в пашкулите си. Този който бе близо до мен яростно въртеше очите си и стенеше, разтреперан, сякаш опитващ се да избяга от нещо ужасяващо. Тънка струйка слюнка се стичаше по брадичката му. Можех да чуя и плач, и нездрав, истеричен кикот идващ от ъглите на стаята.
"Какво правя тук ?"
Не помнех нищо. Не знаех да съм направил каквото и да било погрешно, не виждах нищо побъркано в мислите си. Знаех кой съм и какво съм, лиспваше ми само важната информация какво правя тук. Нямайки какво по-умно да правя, започнах да викам за помощ, опитвайки се да звуча трезво.
Не мога да кажа колко време стоях там, овързан, крещящ и заобиколен от побърканите си приятели, преди някой да ми обърне внимание. Съпроводен от дразнещо жужене, над мен долетя малък меди-бот и започна прегледа си. Сканира ме, освети очите ми за да провери реакцията ми, а след това невъзмутимо изстреля електрически заряд в тялото ми, явно за да види и как стои въпроса с рефлексите. Явно резултата бе задоволителен, защото върху предния панел на роботчето проблясна холо-екран, изпълнен от лика на възрастен червендалест мъж. Би изглеждал приятен с розовите си бузи и широка усмивка, ако се срещах с него в друга ситуация.
- Здравейте ! - изцвили - Как сте днес ?
- Вързан ! - изкрещях - Какво става тук ?
- Ами.. изолиран сте за ваше добро. Имаше странна ситуация... Както и да е, може ли да ви задам няколко въпроса ?
Бях подложен на подробен, и поне според мен доста глуповат разпит. Как се казвам, на колко съм години, какво работя, от къде съм. При всеки мои отговор, дебелакът който се представи като Др. Крос кимаше доволно и явно записваше нещо. След като отговорих на всичките му въпроси, кимна още веднъж на нищото.
- Страхотно ! Имате голямо подобрение. Мисля че ще можем да махнем полето и оковите.
Роботчето отлетя на някъде, а механизираното ми легло го последва. След кратко возене из сякаш безкрайните тъмни коридори на болницата, някъде пред мен се отвори врата към осветена стая, в която бях вкаран. С тихо изпукване стазис полето се разпадна, а ризата се отпусна свободно по тялото ми. Надигнах се и седнах на ръба на леглото. Отново се чу гласа на доктора :
- Тук ще намериш звуков душ, нещо за хапване и дрехи. Повикай ме когато си готов.
Отне ми известно време да се очовеча достатъчно, че да повикам отново доктора. Не можех да бъда сигурен, но съдейки по тонуса си бях прекарал няколко дена окован в леглото.
След като повиках доктора, един от панелите на стената се транформира в асансьор.
Качих се послушно, незнайки къде ще ме отведе. Когато пътуването приключи, пред мен се отвори сравнително уютен кабинет. Иззад старовремско бюро от истинско дърво, доктора ме гледаше с все така добронамерена усмивка. Около тялото му леко потрепваше персонален енергиен щит. Забелязал какво гледам, той кимна снизходително :
- Прощавай за това, ала все пак по-добре да се изложим, от колкото да съжаляваме, нали ?
Да, прав беше. Ако бях опасен луд, не е ясно какво бих направил. Ала аз не бях. Със сигурност някъде из кабинета имаше и поне един лазер насочен към мен и чакащ ме да направя нещо неразумно.
- Седни, моля. Ще ти обясня всичко.
Седнах. Предложеното ми кресло също бе луксозно и удобно - явно доктора не бе лишен от финансови възможности.
- Чувал ли си името Фредерик Абоба ? - попита ме
- Не - наистина не го бях чувал
Доктора кимна за пореден път и натисна копче на бюрото. Между нас изникна холо-екран. Показваше мъж на средна възраст, окован за леглото си точно като мен преди малко. Разликата беше в странния метален шлем на главата му.
- Това е той. Много много надарен телепат. Правителството би имало огромна полза от него, ако го бяхме открили навреме.
- Какво му се е случило ? - попитах. Не разбирах защо ми показват този човек.
- Полудя. Наричаме явлението множествена шизофрения. Разбираш ли, той не просто се побърка. Той зае мозъците и телата на огромен брой хора около него, предвайки им лудоста си. В един момент повече от сто души се мислеха за Фреди - направиха много пакости...
Започвах да разбирам.
- И аз съм един от тях ? - попитах предпазливо. Не бях чувал за такъв случай.
- Да. Успяхме да го хванем сравнително навреме, иначе... никой не знае колко още щяха да пострадат. - доктора изсумтя. - Наложи се доста да разбъркаме мозъка на нашето приятелче, преди да спре да излъчва. Някой от пострадалите вече са напълно добре, надявам се и ти, но този приятел никога няма да напусне леглото си. Наистина жалко...
Кимнах. Дълбоко в мен, едно ядно гласче се разбуди. Преди няколко поколения земното правителство бе екпериментирало с огромен брой деца, променяйки гените им, за да създаде съвършенния човек на бъдещето. Въпреки че в резултат започнаха да се раждат деца с наистина прекрасни и уникални възможности, имаше и много, много ужасяващи грешки.
- Казахте че съм добре ?
- Да. Знаеш кой си, знаеш какъв си. И дори не помнеше името му. След малко ще те пуснем да си вървиш, разбира се - ще те наглеждаме известно време.
Отпуснах се назад в креслото. Макар и още да не осъзнавах напълно случилото се, явно че кошмара бе свършил. Погледнах отново телепата.
- Значи с него е свършено ?
- Да, напълно. След операциите голяма част от мозъка и нервната му система бе увредена - и на всичкото отгоре продължава да излъчва обърканите си мисли и видения, макар и слабо - затова е ограничителния шлем.
Кимах.
- Пада му се. Мразя ги всичките мутанти.
***
Механизирания глайдер ме откарваше бързо надалеч от болницата и гадостите в нея.
Усмихнах се.
Фреди не ми трябваше - той бе само обвивка, в която бях затворен. А сега, бяхме много...
"Аз съм в скапаната лудница"
Нямаше как да сгреша - бях облечен в прилепваща и ограничаваща ме усмирителна риза, притиснат към леглото с стазис поле. Можех да местя единствено погледа си, а това което виждах не бе по-успокоително. В стаята до мен имаше поне още двама мъже, овързани и притиснати в пашкулите си. Този който бе близо до мен яростно въртеше очите си и стенеше, разтреперан, сякаш опитващ се да избяга от нещо ужасяващо. Тънка струйка слюнка се стичаше по брадичката му. Можех да чуя и плач, и нездрав, истеричен кикот идващ от ъглите на стаята.
"Какво правя тук ?"
Не помнех нищо. Не знаех да съм направил каквото и да било погрешно, не виждах нищо побъркано в мислите си. Знаех кой съм и какво съм, лиспваше ми само важната информация какво правя тук. Нямайки какво по-умно да правя, започнах да викам за помощ, опитвайки се да звуча трезво.
Не мога да кажа колко време стоях там, овързан, крещящ и заобиколен от побърканите си приятели, преди някой да ми обърне внимание. Съпроводен от дразнещо жужене, над мен долетя малък меди-бот и започна прегледа си. Сканира ме, освети очите ми за да провери реакцията ми, а след това невъзмутимо изстреля електрически заряд в тялото ми, явно за да види и как стои въпроса с рефлексите. Явно резултата бе задоволителен, защото върху предния панел на роботчето проблясна холо-екран, изпълнен от лика на възрастен червендалест мъж. Би изглеждал приятен с розовите си бузи и широка усмивка, ако се срещах с него в друга ситуация.
- Здравейте ! - изцвили - Как сте днес ?
- Вързан ! - изкрещях - Какво става тук ?
- Ами.. изолиран сте за ваше добро. Имаше странна ситуация... Както и да е, може ли да ви задам няколко въпроса ?
Бях подложен на подробен, и поне според мен доста глуповат разпит. Как се казвам, на колко съм години, какво работя, от къде съм. При всеки мои отговор, дебелакът който се представи като Др. Крос кимаше доволно и явно записваше нещо. След като отговорих на всичките му въпроси, кимна още веднъж на нищото.
- Страхотно ! Имате голямо подобрение. Мисля че ще можем да махнем полето и оковите.
Роботчето отлетя на някъде, а механизираното ми легло го последва. След кратко возене из сякаш безкрайните тъмни коридори на болницата, някъде пред мен се отвори врата към осветена стая, в която бях вкаран. С тихо изпукване стазис полето се разпадна, а ризата се отпусна свободно по тялото ми. Надигнах се и седнах на ръба на леглото. Отново се чу гласа на доктора :
- Тук ще намериш звуков душ, нещо за хапване и дрехи. Повикай ме когато си готов.
Отне ми известно време да се очовеча достатъчно, че да повикам отново доктора. Не можех да бъда сигурен, но съдейки по тонуса си бях прекарал няколко дена окован в леглото.
След като повиках доктора, един от панелите на стената се транформира в асансьор.
Качих се послушно, незнайки къде ще ме отведе. Когато пътуването приключи, пред мен се отвори сравнително уютен кабинет. Иззад старовремско бюро от истинско дърво, доктора ме гледаше с все така добронамерена усмивка. Около тялото му леко потрепваше персонален енергиен щит. Забелязал какво гледам, той кимна снизходително :
- Прощавай за това, ала все пак по-добре да се изложим, от колкото да съжаляваме, нали ?
Да, прав беше. Ако бях опасен луд, не е ясно какво бих направил. Ала аз не бях. Със сигурност някъде из кабинета имаше и поне един лазер насочен към мен и чакащ ме да направя нещо неразумно.
- Седни, моля. Ще ти обясня всичко.
Седнах. Предложеното ми кресло също бе луксозно и удобно - явно доктора не бе лишен от финансови възможности.
- Чувал ли си името Фредерик Абоба ? - попита ме
- Не - наистина не го бях чувал
Доктора кимна за пореден път и натисна копче на бюрото. Между нас изникна холо-екран. Показваше мъж на средна възраст, окован за леглото си точно като мен преди малко. Разликата беше в странния метален шлем на главата му.
- Това е той. Много много надарен телепат. Правителството би имало огромна полза от него, ако го бяхме открили навреме.
- Какво му се е случило ? - попитах. Не разбирах защо ми показват този човек.
- Полудя. Наричаме явлението множествена шизофрения. Разбираш ли, той не просто се побърка. Той зае мозъците и телата на огромен брой хора около него, предвайки им лудоста си. В един момент повече от сто души се мислеха за Фреди - направиха много пакости...
Започвах да разбирам.
- И аз съм един от тях ? - попитах предпазливо. Не бях чувал за такъв случай.
- Да. Успяхме да го хванем сравнително навреме, иначе... никой не знае колко още щяха да пострадат. - доктора изсумтя. - Наложи се доста да разбъркаме мозъка на нашето приятелче, преди да спре да излъчва. Някой от пострадалите вече са напълно добре, надявам се и ти, но този приятел никога няма да напусне леглото си. Наистина жалко...
Кимнах. Дълбоко в мен, едно ядно гласче се разбуди. Преди няколко поколения земното правителство бе екпериментирало с огромен брой деца, променяйки гените им, за да създаде съвършенния човек на бъдещето. Въпреки че в резултат започнаха да се раждат деца с наистина прекрасни и уникални възможности, имаше и много, много ужасяващи грешки.
- Казахте че съм добре ?
- Да. Знаеш кой си, знаеш какъв си. И дори не помнеше името му. След малко ще те пуснем да си вървиш, разбира се - ще те наглеждаме известно време.
Отпуснах се назад в креслото. Макар и още да не осъзнавах напълно случилото се, явно че кошмара бе свършил. Погледнах отново телепата.
- Значи с него е свършено ?
- Да, напълно. След операциите голяма част от мозъка и нервната му система бе увредена - и на всичкото отгоре продължава да излъчва обърканите си мисли и видения, макар и слабо - затова е ограничителния шлем.
Кимах.
- Пада му се. Мразя ги всичките мутанти.
***
Механизирания глайдер ме откарваше бързо надалеч от болницата и гадостите в нея.
Усмихнах се.
Фреди не ми трябваше - той бе само обвивка, в която бях затворен. А сега, бяхме много...
Крилце или кълка? - за истинския вкус на...
Абракадабра - хумористичен фантастичен р...
Единственото решение - фантастичен разка...
Абракадабра - хумористичен фантастичен р...
Единственото решение - фантастичен разка...
Няма коментари
Търсене
