Разказ

Често стоеше до леглото ми през нощта, когато другите спяха и единственото ми занимание бе да слушам бибипкането на медицинската апаратура. Сияйна, усмихната, с нежно лице обкръжено от водопади чуплива руса коса. Бих я нарекъл красива, ако не беше неистовата невинност която излъчваше - някак си красотата минаваше на заден план.
Мълчеше. Никога не казваше нито дума, просто седеше там, усмихваше ми се и държеше ръката ми, изпълвайки ме с топлина. Затова пък аз се опитвах да говоря с нея редовно :
- Знаеш ли, никой не ми вярва за теб - казах и - Нито сестрите, нито доктора, нито семейството ми, никой !
Кимна, съвсем леко. Знаеше.
- Смятат че е от болкоуспокояващите, че си илюзия. Аз обаче знам че си тук.
Мълчание и ново кимване.
- Когато ... изчезнеш, остава вдлъбнатина на мястото където седиш. Веднъж дори събори вестника който бях оставил там. Истинска си.
Пак кимна, после се пресегна и сложи ръка на челото ми. Винаги правеше така преди да си тръгне - от това ми се доспиваше бързо. И сънувах - светло, свято място, пълно с зеленина и птичи песни.
- Ангел си ли ? - попитах за стотен път. Очите ми вече натежаваха, но видях че пак се усмихна - Ангел ли ?

Всяка сутрин сестрите ме будеха за да ми дадат поредната доза лекарства, които изглежда ме държаха жив - сърцето ми никакво го нямаше, нито операция можеше да ми помогне, нито нищо. Казваха ми да се моля. Не го правех. От както тя почна да ме посещава, съвсем не исках да оживявам. Ако това, което ми показваше бе рая, то защо ми бе да оставам тук, при болката, при лъжите, при войните ?
Вечерите в които се чувствах по-добре, прекарвах в монолози с нея. Разказвах и за живота си - сега като се замисля, всичко бе низ от неоправдани очаквания, разбити мечти, неприятни факти с които ми се налагаше да се примирявам.
- Като момче пишех поезия, знаеш ли ? - Безмислен въпрос, тя знаеше всичко за мен, дори неща които аз сам не бях забелязвал - Да, пишех. Добре поставените думи, красивата рима, ритъма с който емоциите се изливаха по редовете - няма по-красиво чувство от това. Ала заглъхна. Живота ме пребори.
Тя кимна. Не плачеше, ала изглеждаше сякаш и се иска. Ангелите не плачат, нали ?
- Така стана.... рано се ожених, рано станах баща, рано станах и вдовец. Самотен баща. И трябваше да работя и работя и работя. Не съм спирал да се огледам, не трябваше. Не трябваше да осъзнавам че не живея и никога не съм живял.

Гърдите ме стягаха тогава. Млъквах и се опитвах да се успокоя, да забавя бесния ритъм на болното си старо сърце.

- Сега синът ми е голям, има бизнес, богат е. И мислех че ще имам малко време за себе си. Ала не би. Искам още малко. Искам да напиша нещо, искам да усетя слънцето още веднъж, огряващо лицето ми. Искам да дочакам раждането на внуците си. Искам малко отсрочка. Може ли ?

Тя продължаваше да стои безмълвна и усмихната. Сякаш се замисли за миг. Постави ръка на гърдите ми, от лявата страна. Заспах.
...
- Имате подобрение - каза ми доктора. Мразех го от самото начало, гледаше на мен с досада и отвращение, като развалено парче месо което не са му позволили да изхвърли. Дори и съобщавайки ми това, пак беше намусен.
- Да, имате подобрение.... Ще ви направим още изследвания, но май прескочихте трапа. Скоро ще можете да си ходите вкъщи.
Нищо не казах. Значи наистина ми бе дала втори шанс ?
Доктора явно се разочарова от мълчанието ми. Връцна се.
- Е, до скоро - каза през рамо

Първоначално исках да плача, исках да се скрия някъде на тъмно, исках да изтръгна това предателско сърце от гръдния си кош и да го размажа на пода. Отново бях излъган.
После осъзнах. Светлината и топлината не ми бяха отнети. Просто бяха отложени - незнайно до кога. Дадена ми бе отсрочка да се радвам на сина и неродените си внуци, на слънцето, на вятъра. И да пиша.
Това и правя