Блогрол
Постинг
14.07.2014 11:02 -
Капанът за сънища
Вечерта беше тиха и спокойна, такава каквато се очаква да бъде. Всъщност, това са глупости.
Вечерите само изглеждат тихи и спокойни, но на практика, след падането на мрака хората често правят разни неща. Понякога незаконни, понякога неразумни, често такива, за които не искат да си спомнят, понякога причиняващи неспокойство след известно време, девет месеца да речем, но рядко наистина тихи и наистина спокойни.
Но нека да погледнем една определена улица, която беше наистина спокойна. На спокойната улица имаше една къща, неразличаваща се от околните, а на втория и етаж, имаше една нормална детска стая, чиито обитател явно спеше. Нищо не нарушаваше тишината, освен нормалните нощни шумове – изпукване на дъска тук, шепот на вятъра в листата там, гневно мяучене от незнаен уличен котарак, тъкмо осъзнал че не е едноличен господар на планетата Земя. А после нещо наруши тишината. Нечий глас, ако трябва да бъдем точни.
- Оп-ааааа – каза гласът.
Чу се шумолене, сякаш някой свиваше на топка станиола от шоколад.После няколко секунди тишина. После – пак шумолене.
- Мамичката ти скапана – продължи същият глас.
И гласът, и шумоленето не бяха особено силни и в нормалният случай, не биха събудили никого, само дето това не беше нормален случай. Джони, както се казваше момчето в чиято стая се случваше каквото се случваше, беше прекалил със страшните филми преди да легне да спи, и както често се случва с дванадесет годишните при такива обстоятелства, стоеше буден под одеалото и се ослушваше кога нещо страшно ще дойде да го изяде. Затова чу всичко. И сега се колебаеше дали да продължи да се крие, да направи най-нормалното нещо, а именно – да се разплаче колкото глас има, или все пак да надникне и да види кой говори. Обратно на всяка логика присъща на възрастните, в крайна сметка реши да надникне. Не успя да види нищо голямо и страшно във мрака, затова реши да стигне по-далеч в смелостта си, а именно – да светне със фенерчето което имаше под ръка – незаменима вещ, когато ти се налага да почетеш комикси, след като мама и тате са ти загасили лампата и са те накарали да спиш.
Светна. Нищо интересно не стоеше между креватчето му и вратата. Погледна към прозореца почти убеден как ще види някой особено страшен и уродлив силует, но пак нищо. Премести лъча светлина към бюрото на което си пишеше домашните – пак нищо. Накрая, защото бе очаквано скучна дестинация към която да се отправи погледа ти, обърна внимание на гардероба, който татко му специално заключваше всяка вечер за да не излезе от него Торбалан. Е, там имаше НЕЩО. На едната врата на гардероба висеше старият капан за сънища, подарен преди години от бабата на Джони. А от самия капан висеше, ами, в най-общи линии, дребно човече. Доста намусено дребно човече, скръстило ръчички пред гърдите си и присвило очи срещу светлината. Момчето остана загледан във находката си, със изражение което ако не беше на сладко дете, а на банален възрастен, бихме определили като тъпо. - Не смяташ ли да разкараш този фенер от лицето ми ? – попита накрая човечето
- На...на мен ли говорите ? - попита Джони. - Виждаш ли друг в стаята ? - Ами...не. - Значи на теб говоря момче.
Джони се замисли за малко.
- Обещаваш ли да не се превръщаш в нещо голямо и страшно, ако отместя светлината ? - попита. - Не, обаче обещавам да се превърна в нещо малко и ядосано, ако я оставиш.
Джони изключи фенерчето. Така или иначе прозорците гледаха към добре осветената улица и беше доста светло.
- Какво си ти ? - попита - Слушай какво малкия, не можеш просто да питаш „какво си ти“ непознати - тросна се човечето. - И ти не можеш да влизаш неканен в стаитена хората през нощта. - Така е да...добре де, вие ни наричате гноми. Или елфи. Или коболти. Или духчета. Наричате ни по много начини. - А какво си всъщност ? - По мои разбирания, аз съм си човек, а вие големите, които живеете в свят без магия имате разни наименования.Сивчовци е едно от тях. - Аха....а какво правиш тук ? - Не виждаш ли ? Вися от скапания ти капан за сънища. - А защо висиш ? - Защото залепнах за нещо. Имаш ли идея каква може да е причината ?
Момчето се изчерви и намери нещо много интересно на пода, към което да отправи погледа си.
- Ами...мрън-мрън-мрън-няколко от мънистата паднаха и ги залепих – измрънка. - Супер. Би ли ми помогнал да се отлепя ? - А ако ми направиш нещо ? - О хайде, виж че съм с размерите на дланта ти, какво мога да ти направя.
Детето кимна, имаше логика. Гномчето или каквото там беше си изглеждаше съвсем като човек, само че – много малък.Измъкна се от завивките, стана от леглото и се доближи до гардероба.
- Ще те дръпна – предупреди. - Няма проблеми, само внимавай.
Няколко секунди по-късно човечето, вече отлепено, стоеше на пода и оправяше дрехите си.
- Как се казваш ? - попита момчето. - Не мога да ти кажа истинското си име. - Защо ? - Ох, не ви ли четат приказки вече ? Защото ако го узнаеш, ще можеш да ме накараш да правя разни неща които не искам. Можеш да ми викаш Мики. - Приятно ми е. Аз съм Джонатан. Можеш да ми викаш Джони. - Да, добре.
Момченцето млъкна и разгледа отново човечето. Беше си облечено съвсем нормално – дънки, риза, маратонки, на гърба му висеше много много малка раница. Като изключим размерите и леко заострените уши, приличаше на обикновен млад мъж.
- Защо си тук ? - попита - Ами преди много много години баща ми срещнал майка ми в един парк и... А, защо съм в стаята ти ли ? - Да. - Елементарно, за да събера лошите ти сънища.
Човечето изгледа Джони с победоносна физиономия.
- Ама как така ?
- Просто така. - Неее, обясни ми. - Ох добре...знаеш какво е енергия нали ? Знаеш. Енергията никога не се изгубва, просто минава във друга форма, но винаги е наоколо. А сънищата ти са енергия. Какво мислиш, че се случва с кошмарите хванати в капана за сънища ? - Изчезват ? - Не. Стоят си там, напълно безполезни и неизползваеми, докато не минем да ги съберем. - Но защо го правите, те са лоши ? - „Лошо“ е понятие, което само вие големите човеци използвате. Да, лоши са за теб, пречат ти да спиш, карат те да се страхуваш, докарват неприятни тръпки по гръбнака ти. Но за други хора те могат да бъдат полезни. Дали ще ги вдъхновят да напишат страшна книга, или да направят един от страшните филми които гледаш скришно от родителите си ? Дали ще ги накарат да усвоят житейски урок или да се предпазят от идваща беда ? Има много възможности.Затова ние ги събираме, и се грижим да стигнат до други хора, за които ще бъдат полезни. Но лошите сънища могат да бъдат добри. - Аха...разбирам. - Умно момче.
Отново кратко мълчание.
- Какво ще стане сега ? - Ами, ти ще заспиш и утре няма да помниш нищо, а аз ще отлетя при следващия капан за сънища и ще обера хванатото в него, надявайки се никой да не го е мазал с лепило. - Значи няма да помня ? - Така е по-добре, иначе те очакват детски психолози, хапчета и доста притеснителни разговори с вашите. Хайде, аз изчезвам, а ти заспивай. Вече ти се спи много.
Детето послушно легна и се зави. Изведнъж наистина му се беше доспало страшно много.
- Мики – попита, вече унасяйки се със затворени очи – А ще ми обещаеш ли, че тази вечер ще сънувам хубави неща ?
Никой не му отговори. Стаята, къщата и улицата отново бяха странали тихи и спокойни.
Но нека да погледнем една определена улица, която беше наистина спокойна. На спокойната улица имаше една къща, неразличаваща се от околните, а на втория и етаж, имаше една нормална детска стая, чиито обитател явно спеше. Нищо не нарушаваше тишината, освен нормалните нощни шумове – изпукване на дъска тук, шепот на вятъра в листата там, гневно мяучене от незнаен уличен котарак, тъкмо осъзнал че не е едноличен господар на планетата Земя. А после нещо наруши тишината. Нечий глас, ако трябва да бъдем точни.
- Оп-ааааа – каза гласът.
Чу се шумолене, сякаш някой свиваше на топка станиола от шоколад.После няколко секунди тишина. После – пак шумолене.
- Мамичката ти скапана – продължи същият глас.
И гласът, и шумоленето не бяха особено силни и в нормалният случай, не биха събудили никого, само дето това не беше нормален случай. Джони, както се казваше момчето в чиято стая се случваше каквото се случваше, беше прекалил със страшните филми преди да легне да спи, и както често се случва с дванадесет годишните при такива обстоятелства, стоеше буден под одеалото и се ослушваше кога нещо страшно ще дойде да го изяде. Затова чу всичко. И сега се колебаеше дали да продължи да се крие, да направи най-нормалното нещо, а именно – да се разплаче колкото глас има, или все пак да надникне и да види кой говори. Обратно на всяка логика присъща на възрастните, в крайна сметка реши да надникне. Не успя да види нищо голямо и страшно във мрака, затова реши да стигне по-далеч в смелостта си, а именно – да светне със фенерчето което имаше под ръка – незаменима вещ, когато ти се налага да почетеш комикси, след като мама и тате са ти загасили лампата и са те накарали да спиш.
Светна. Нищо интересно не стоеше между креватчето му и вратата. Погледна към прозореца почти убеден как ще види някой особено страшен и уродлив силует, но пак нищо. Премести лъча светлина към бюрото на което си пишеше домашните – пак нищо. Накрая, защото бе очаквано скучна дестинация към която да се отправи погледа ти, обърна внимание на гардероба, който татко му специално заключваше всяка вечер за да не излезе от него Торбалан. Е, там имаше НЕЩО. На едната врата на гардероба висеше старият капан за сънища, подарен преди години от бабата на Джони. А от самия капан висеше, ами, в най-общи линии, дребно човече. Доста намусено дребно човече, скръстило ръчички пред гърдите си и присвило очи срещу светлината. Момчето остана загледан във находката си, със изражение което ако не беше на сладко дете, а на банален възрастен, бихме определили като тъпо. - Не смяташ ли да разкараш този фенер от лицето ми ? – попита накрая човечето
- На...на мен ли говорите ? - попита Джони. - Виждаш ли друг в стаята ? - Ами...не. - Значи на теб говоря момче.
Джони се замисли за малко.
- Обещаваш ли да не се превръщаш в нещо голямо и страшно, ако отместя светлината ? - попита. - Не, обаче обещавам да се превърна в нещо малко и ядосано, ако я оставиш.
Джони изключи фенерчето. Така или иначе прозорците гледаха към добре осветената улица и беше доста светло.
- Какво си ти ? - попита - Слушай какво малкия, не можеш просто да питаш „какво си ти“ непознати - тросна се човечето. - И ти не можеш да влизаш неканен в стаитена хората през нощта. - Така е да...добре де, вие ни наричате гноми. Или елфи. Или коболти. Или духчета. Наричате ни по много начини. - А какво си всъщност ? - По мои разбирания, аз съм си човек, а вие големите, които живеете в свят без магия имате разни наименования.Сивчовци е едно от тях. - Аха....а какво правиш тук ? - Не виждаш ли ? Вися от скапания ти капан за сънища. - А защо висиш ? - Защото залепнах за нещо. Имаш ли идея каква може да е причината ?
Момчето се изчерви и намери нещо много интересно на пода, към което да отправи погледа си.
- Ами...мрън-мрън-мрън-няколко от мънистата паднаха и ги залепих – измрънка. - Супер. Би ли ми помогнал да се отлепя ? - А ако ми направиш нещо ? - О хайде, виж че съм с размерите на дланта ти, какво мога да ти направя.
Детето кимна, имаше логика. Гномчето или каквото там беше си изглеждаше съвсем като човек, само че – много малък.Измъкна се от завивките, стана от леглото и се доближи до гардероба.
- Ще те дръпна – предупреди. - Няма проблеми, само внимавай.
Няколко секунди по-късно човечето, вече отлепено, стоеше на пода и оправяше дрехите си.
- Как се казваш ? - попита момчето. - Не мога да ти кажа истинското си име. - Защо ? - Ох, не ви ли четат приказки вече ? Защото ако го узнаеш, ще можеш да ме накараш да правя разни неща които не искам. Можеш да ми викаш Мики. - Приятно ми е. Аз съм Джонатан. Можеш да ми викаш Джони. - Да, добре.
Момченцето млъкна и разгледа отново човечето. Беше си облечено съвсем нормално – дънки, риза, маратонки, на гърба му висеше много много малка раница. Като изключим размерите и леко заострените уши, приличаше на обикновен млад мъж.
- Защо си тук ? - попита - Ами преди много много години баща ми срещнал майка ми в един парк и... А, защо съм в стаята ти ли ? - Да. - Елементарно, за да събера лошите ти сънища.
Човечето изгледа Джони с победоносна физиономия.
- Ама как така ?
- Просто така. - Неее, обясни ми. - Ох добре...знаеш какво е енергия нали ? Знаеш. Енергията никога не се изгубва, просто минава във друга форма, но винаги е наоколо. А сънищата ти са енергия. Какво мислиш, че се случва с кошмарите хванати в капана за сънища ? - Изчезват ? - Не. Стоят си там, напълно безполезни и неизползваеми, докато не минем да ги съберем. - Но защо го правите, те са лоши ? - „Лошо“ е понятие, което само вие големите човеци използвате. Да, лоши са за теб, пречат ти да спиш, карат те да се страхуваш, докарват неприятни тръпки по гръбнака ти. Но за други хора те могат да бъдат полезни. Дали ще ги вдъхновят да напишат страшна книга, или да направят един от страшните филми които гледаш скришно от родителите си ? Дали ще ги накарат да усвоят житейски урок или да се предпазят от идваща беда ? Има много възможности.Затова ние ги събираме, и се грижим да стигнат до други хора, за които ще бъдат полезни. Но лошите сънища могат да бъдат добри. - Аха...разбирам. - Умно момче.
Отново кратко мълчание.
- Какво ще стане сега ? - Ами, ти ще заспиш и утре няма да помниш нищо, а аз ще отлетя при следващия капан за сънища и ще обера хванатото в него, надявайки се никой да не го е мазал с лепило. - Значи няма да помня ? - Така е по-добре, иначе те очакват детски психолози, хапчета и доста притеснителни разговори с вашите. Хайде, аз изчезвам, а ти заспивай. Вече ти се спи много.
Детето послушно легна и се зави. Изведнъж наистина му се беше доспало страшно много.
- Мики – попита, вече унасяйки се със затворени очи – А ще ми обещаеш ли, че тази вечер ще сънувам хубави неща ?
Никой не му отговори. Стаята, къщата и улицата отново бяха странали тихи и спокойни.
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
