„И най-важното, последния съвет който мога да ви дам – посрещайте всичко с усмивка ! Да независимо как звучи, посрещнете утрешния ден с усмивка ! Усмихвайте се на проблемите. Усмихвайте се на тези, които се опитват да ви наранят. Директно се изсмейте в лицето на страховете си ! С усмивка на лицето, нищо не може да ви спре !“

Облегна се назад във стола си, и без да го осъзнава, сам се усмихна. Правеше го често в последно време. После отново се наведе и начука по клавишите една последна дума :

„КРАЙ“

Книгата сякаш се беше написала сама. Оптимистична, лесна за четене, полезна, мъдра. И упорито отказваща да поеме злъч и ирония, да побере в себе си идеята с която бе започната.

Е, може би съвсем малко, но това количество ирония и цинизъм всъщност правеше книгата просто малко по-пикантна, без по никакъв начин да престане да бъде, ами, светла.

Светла. Точно това беше думата.

Без да казва нещо уникално, нещо което по принцип не е напълно известно, книгата беше не просто четиво, а инструмент, лекарство, хапче против депресия което да се поема без рецепта и по много страници на ден. И вероятно наистина щеше да промени живота на част от тези, които решаха да я прочетат.

Но това не беше толкова важно, колко факта, че неусетно, тя беше променила живота на автора си.

Почти не пиеше, пушеше много по-малко. Ядеше нормална храна. Спеше. И да, усмихваше се – на себе си, и на хората.

Писателят постоя известно време втренчен във завършената страница. Беше готова. Не можеше да измисли нито дума, която иска да промени.Щеше да се наложи, разбира се, при редакцията, но редакцията често съществува именно за да развали съвършенството на това което една книга представлява когато току-що е излязла от топлата утроба на авторското въображение.

Е, сега му предстоеше нов разговор със агента му. И евентуално – това да се извини.

Но само евентуално.

- Все пак си я написал ? - агентът звучеше искрено изненадан. Във лъскавите му, лукави очи, прикрити зад скъпи очила с рогови рамки блесна интерес.
- Да, готова е. Нося ти черновата, ако все още имаш интерес.
- Да, да, разбира се...просто съм изненадан. Какво със завирането на идеята ми в ... ?
- Извинявай за това. Винаги си ме подкрепял, държах се като задник.
- Не се притеснявай, не можеш да пробиеш в това с което се занимавам, ако обръщаш внимание на всичко, казано ти от поредния застаряващ писач алкохолик. Нищо лично.
- Нищо лично.

Настъпи кратко мълчание.

- Добре ли си ? - попита агентът – Изглеждаш ми леко блед.
- Добре съм, само ме боли глава. В последните няколко дни прекалих със стоенето зад пишещата машина, утре ще изляза в парка да поема малко чист въздух.
- Ти ? На чист въздух по своя воля ? И се извиняваш ? Вече изгарям от желание да прочета книгата ти.
- Прочети я.
- Нали всичко това не е някаква лоша шега ?
- Не, не е. Книгата е това, което искаш.
- Ще видим
- Ще видим
- Какво ще кажеш за един тост в името на ръкописа ти, и факта че за пръв път откакто ме наказаха да бъда твой агент, се държиш като нормален човек ?
- Приемливо е.

И вечерта продължи в доста приятна атмосфера.

Книгата, обратно на стереотипа, не се превърна във бестселър. Наистина, не казваше нищо ново. Но пък почти успя, продажбите бяха повече от добри, коментарите предимно положителни, различни медии се редуваха да поканят автора на интервю, много читатели му пишеха радостни писма, споделящи това как страниците, започнати като лоша шега, са променили животите им.

Към по-добро.

Писателят стоеше на терасата, пиеше кафе и четеше сутрешния вестник, идилично посрещане на съботната сутрин. Беше се преместил в ново жилище, красиво, удобно, светло.

Освен това вече не пушеше, не пиеше повече от чаша вино когато има повод, беше отслабнал и се чувстваше добре.

Усмихваше се често.

Преди няколко дни бе изпратил на агента си ръкописа на роман, който всъщност бе написал преди много години. Просто така и не посмя да го покаже пред света. Тогава. Сега момента бе правилен.

И според агентът, роман който щеше да се превърне в съвременна класика. Ах, животът е толкова хубав, когато събереш смелостта нужна за да го живееш наистина.

Зачете се във една статия. Поредното ревю на книгата му, но снимката на авторката му се стори позната. Аха, младото момиче от магазина. Явно, интереса и към книгите не беше случаен.

„Твоето щастие и успех зависят само от Теб! - заглавието казва всичко. Това е повече от поредната книга за самонадъхване, това е повече от безличен касов роман пълен със истини откриващи Америка, топлата вода и нарязания на филийки хляб в едно. За мен книгата се оказа преломен момент – това което ми трябваше за да потърся реализация на образованието си и да поема смело напред в живота си. Прочетете я, ако сте тъжни. Прочетете я ако не сте доволни от живота, който водите. Прочетете я, дори ако сте напълно щастливи, защото все ще намерите какво да ви подобри настроените в редовете и.

А на автора мога да кажа само едно – благодаря ти !“

Усмихна се, после блаженно се изтегна назад в креслото и затвори очи. Имаше нужда да подремне, главоболието му го убиваше. После смяташе да се разходи и...кой знае ? Може би да мине през малката френска пекарна надолу по улицата. Държеше я симпатична вдовица на средна възраст която му се усмихваше мило. Много мило. Мило, по начина който подсказва малко повече от моментна симпатия.

Само да подремне.

Когато пожарникарите разбиха вратата на жилището му няколко дни по-късно, те намериха изтегнат на терасата усмихнатият труп на един успял и щастлив човек.

Мозъчен удар, лекарят се бе оказал прав.

                                                             КРАЙ