Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.07.2014 22:14 - Къщата - Трета част
Автор: damnation Категория: Изкуство   
Прочетен: 1652 Коментари: 0 Гласове:
1



Изглежда, коридорът наистина нямаше край – ходех с часове, но всичко си оставаше все така непроменена и сякаш безкрайна редица от бели врати в правият бял коридор. Забелязах нещо странно – не чувствах умора, не чувствах глад или жажда, нямах нужда да посетя тоалетната.

Пробвах да се затичам – нищо, пулсът ми не се учести, не се изпотих, не се задъхах. Накрая и тичането ми писна.

Воден от нездраво любопитство, се наведох и погледнах през ключалката на най-близката до мен врата. Стаята вътре беше почти като моята – бяла, бедна, скучна, но вместо едно голямо легло, имаше две малки. На пода седяха и си играеха с бели плюшени играчки две малки момиченца. Бяха красиви, със дългите си руси коси и белите нощнички, те приличаха на две малки ангелчета.

Бяха странни. Също като пейзажа който бях видял през прозореца, те изглеждаха...някак си непълни, недовършени, като прекрасни рисунки които са почти завършени. Бяха и странно тихи, улисани в играта си те не издаваха нито звук. И, сега забелязах, всеки предмет в стаята хвърляше сянка, но не и децата. Те просто нямаха сенки.

- Хей! - извиках през ключалката – Чувате ли ме?

Не ме чуваха. Блъснах няколко пъти вратата, но момиченцата или не чуваха, или не обръщаха внимание.

- Достатъчно – чу се познатият спокоен глас – Не могат да те чуят.Време е да получиш своите отговори, изправи се.

Изправих се. На няколко крачки се бе появила врата, различна от останалите. Беше кафява, с цвета на полирано дърво, не бяла.

- Хайде, чакам те – добави гласът.


Приближих се до различната врата и смело натиснах дръжката. Вратата се отвори и пред очите ми се разкри помещение, което приличаше на кабинет. Имаше голямо дървено бюро и няколко меки кресла около него, по стените се виждаха рафтове отрупани с дебели книги. А зад бюрото стоеше невзрачен възрастен мъж и ме гледаше с търпение.

- Седни – посочи ми едно от креслата.

Седнах.

- Къде съм? - попитах бързо.

- В Къщата.

- Къщата? Каква къща?

- Къщата на мъртвите мечти.

- Аха. Нищо не ми говори.

- Ще разбереш всичко.

- А кой съм? Как се казвам?

- Никой. Нямаш име.

- Как така? Всеки има име!

- Всеки има име. Но ти не си жив човек. Ти си мечта. Мъртва мечта.

- Това са глупости – разсмях се нервно – Какво е това, някаква шега ли?

- Нямаш ясни спомени. Не огладняваш, не ожадняваш, не можеш да се измориш.Нямаш сянка.

Вдигнах ръцете си и ги загледах.Не хвърляха сянка върху скута ми.

- Това е някакъв трик със светлината – казах бързо.

- Добре, знаех че няма да повярваш бързо – каза мъжът. После извади пистолет, който явно бе скрит под бюрото и безцеремонно ме простреля два пъти в гърдите.Усетих силен удар, който ме залепи за креслото и изкара дъхът от гърдите ми.Нищо друго.Нито болка, нито трудности с дишането, нищо. Сведох поглед и видях две дупки, които бързо се свиваха и накрая съвсем изчезнаха, покрити отново от бялата тъкан на пижамата.

- Какво по дяволите?

- Ти си мечта. Създаден си от самотна жена, знаеш името и – Лаура.Ти си мъжът на мечтите и който винаги се е надявала да срещне – красив,интелигентен, талантлив,заможен. И не ядеш, не спиш и нямаш сянка, защото когато те е създавала в умът си, тя не е помислила за тези неща. Нямаш ясни и конкретни спомени за нищо, защото историята на живота ти е измислена повърхностно, колкото да имаш такава. Нямаш изградена личност, защото Лаура е създала само важните за нея черти.

- Но...

- Но Лаура срещна мъжът на мечтите си в реалния живот. И ти се оказа ненужен. Помниш ли децата, които видя? Те също са мечта, на родители които не можеха да създадат свои, но след години бавене получиха разрешение за осиновяване. И мечтата стана ненужна.Умря, също като теб.

Не знаех какво да кажа.Исках да крещя, исках да плача, исках да споря, но продължавах да бъда напълно спокоен. Ако човекът срещу мен беше прав, това бе обяснимо.В крайна сметка емоциите бяха просто резултат на химически реакции в тялото, което в моят случай не бе истинско.

- Мечтите обаче, особено истинските, красивите, тези които са създадени с много любов, не могат просто да изчезнат. Вие всъщност сте огромни количества енергия, носещи във себе си характер и интелект. Трябва ви време да разберете какво представлявате. С теб е лесно, ти си изграден като интелигентен възрастен човек. С децата ще е много по-трудно. Със мечти които нямат ясен облик и съзнание понякога отнема години.

- Но защо? Защо го правите? Защо не ме остави да си живея живота, бил той и измислен?

- Защото ти нямаш живот. Защото съществуваше само в съзнанието на създателката си, и тя те изгони от него. Ако не се бяхме намесили, щеше да прекараш вечността като сенчеста идея, бродеща около местата познати от фалшивите ти спомени. Щеше да се проявяваш като неясен опит, като сянка, като кошмар или видение за истинските хора които минават оттам. И щеше да изхабиш енергията и потенциала си.

- Какъв потенциал имам, ако съм просто нечий блян? - попитах горчиво.

- Огромен. Идеите носят огромна сила в себе си. Енергията която носиш, тя е достатъчна да вдъхнови друг човек за цял роман. За филм. За научно откритие. А в момента се хаби за неизживяните розови сънища на някого.

- Но...така няма да съм аз.Ще изчезна, ще умра.

- За да умреш, трябва да си бил някога жив.

Прав беше.

- И сега какво? - попитах

- Сега имаш избор. Да се слееш със енергията, или да те върнем там откъдето те взехме и да прекараш вечността като тъжно привидение.

- И ако избера да се...слея?

- Просто мини през врата зад теб.

Обърнах глава. Вратата се бе променила, сега беше черна. Погледнах отново към човека зад бюрото.

- Може ли да помисля малко?

- Може да мислиш колкото време пожелаеш.

Кимнах. Макар и вече да знаех какво ще избера.




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене