Бях преминал през половината свят за да се срещна с Учителя, и ето че моментът за това бе дошъл. Стоях тръпнещ в очакване и полузамръзнал пред планинската му обител, очакващ да дойде и моят ред за кратка аудиенция.

Чаках с часове, нервно пристъпяйки от крак на крак и подскачайки в нелепи опити да се сгрея. Накрая, един от учениците дойде при мен и използвайки жестове, в пълно мълчание, ме покани да вляза. Обратно на очакванията ми за спартанска и мистична атмосфера, домът на Учителя бе обзаведен с удобни, макар и прости мебели, беше топло и уютно. Изглеждаше като селската къща на добра баба от романите, не като убежището на мъдър отшелник. Седнал на люлеещо се кресло до запалената камина, самият мъдрец бе пухкав и всяващ доверие и спокойствие плешив азиатец на средна възраст. Донякъде навяваше асоциации със популярният образ на Буда, ако можете да си представите Буда във избелели джинси и риза на карета.

Отново със жест послушника ми посочи да седна на едно кресло, покрито със меки възглавници. Седнах и зачаках.

- С какво мога да помогна? - попита ме Учителят, след като известно време бяхме стояли в тишина, нарушавана само от пукането на горящите в камината цепеници.

- Искам да променя живота си – отвърнах.
- Защо ?
- Нищо не става както искам.Не ми върви в работата, не ми върви в любовта, имам проблеми със здравето, нещастен съм. Чувствам, че нищо не мога да направя, и нищо не зависи от мен.
- И искаш това да се промени?
- Да.
- И искаш аз да ти кажа какво може да донесе промените в живота ти?
- Да.
- И си готов да се пребориш и да заслужиш този отговор?
- Да
- И да чакаш?
- Да
- И да страдаш?
- Да

Учителят кимна. Сякаш от нищото се появи ученикът който ме бе въвел и ми направи жест да стана.

- Върви – каза Учителят. - Ще се видим отново, когато си готов за отговорите.

Последвах мълчаливецът извън обителта. Отвън, облечен само във тънка оранжева роба въпреки студа, чакаше един будистки монах, вероятно от храма който се намираше в подножието на планината. Когато ни видя, той се усмихна широко и направи няколко крачки към нас.

- Ти се бори за отговори, да ? - попита на развален английски.
- Да – отвърнах.
- Идва – каза той и тръгна надолу по пътеката.

Изненадах се. Пътят до тук беше дълъг и неудобен, когато се качвах използвах теглена от два вола каруца която бях наел от близкото село.

Монахът се обърна и ми махна с ръка.

- Идва?- попита, все още усмихнат.
- Идвам – казах и тръгнах след него.

Няколко часа по-късно стигнахме до манастира. Бях изморен, потен, дъхът ми излизаше на пресекулки от дългото ходене, краката ме боляха. Все така нахиленият ми спътник беше свеж като краставичка, макар и изглежда да бе на поне седемдесет години.

Преминахме през опасаният със висока каменна стена двор на манастира и влязохме в една от ниските дървени сгради.

- Чака тук – каза монахът и изчезна. Огледах се. Тук вече нещата бяха точно както си ги представях – центъра на сградата бе квадратно празно помещение, без никакви мебели в него ако не броим десетките рогозки проснати на пода. В последствие щях да разбера, че тук монасите се отдават на медитация. Около залата за медитация имаше тесен коридор, който водеше до дузина спални помещения, осветени от свещи и съдържащи само прости легла и дървени сандъци в които монасите държаха оскъдните си лични притежания.

Скоро монахът се върна, носещ роба подобна на неговата, но бяла.

- Облича – каза и ми я подаде.
- Не, не, не я искам
- Не иска? Но иска отговори?
- Да.
- Тогава облича – награди ме с още една широка усмивка.
- Ама...пред теб ли?
- Облича.

Не бях особено доволен. Нямах обяснение защо, но чувствах притеснение да се съблека пред непознат, било то и мъж. Въздъхнах и започнах да свалям облеклото си максимално бързо, за да сведа до минимум времето в което моите не твърде атлетични телеса бяха изложени пред погледа на ухиления монах.

Робата се оказа изненадващо удобна и топла.

- Дай – каза монахът и посочи дрехите ми. Подадох му ги.
- Дай – повтори и посочи туристическата ми раница. - Върне когато ти си тръгне.

Подадох му я.

- Сега какво? - попитах.
- Ела.

Поведе ме до едно от спалните помещения. Посочи едно от празните легла.

- Чака тук. Скоро време за вечеря и медитация, после говори.

Преди да му отговоря, той ми обърна гръб и излезе от стаята. Бях му дал часовника си заедно с дрехите и останалия багаж, и не бях сигурен в точния час, но предполагах че вече е късен следобед.

Легнах на леглото и се опитах да успокоя мислите си.И болката в краката. Бях изпълнен със съмнения и мъничко страх, но толкова много хора говореха за това как се е променил животът им след съветите на Учителя. И никой от тях не казваше какви точно са били тези съвети, сякаш им бе забранено.

Имаше само един начин да разбера, така че зачаках, оставайки в компанията на мислите си.