Измина почти месец.

Сутрин ставах нечовешки рано, закусвах и цял ден работех здраво със монасите. Вечерта се вечеряше, след това се къпехме, перяхме на ръка робите си и медитирахме. Медитация. Все си мислех, че е нещо просто – сядаш и започваш да си мислиш за разни хубави неща. И както трябваше да очаквам, бях във пълна заблуда.

Като начало, оказа се че идеята на медитацията е да не мислиш. За нищо. А това се оказа толкова трудно.
- Ти се опитва да не мисли толкова силно, че накрая почва да мисли усилено за това как да не мисли – каза ми вечно усмихнатият монах. Така и не питах за името му, имената тук бяха без значение.

- Вместо да мисли как да не мисли, ти трябва чувства, усеща – светлина, вятър, да усеща свой дъх, кръв във вени. Колкото повече чувства, толкова по-лесно да не мисли.

И аз стоях, упорито опитвайки се да чувствам повеите на вятъра, младата кръв във вените си, изтръпналия си задник на твърдия под и други неща. Вечер след вечер. Докато накрая се получи.

Разбира се, не открих Нирвана, лек за рака или пък ясни спомени от миналите си животи. Но медитацията ме изпълваше с лекота, помагаше ми да се премахна своята постоянна тревога и след нея се чувствах отпочинал, достатъчно за да не ми пречи краткият сън и ранното ставане.

Всъщност, това не е единствената промяна която претърпях.

Покрай работата заякнах и отслабнах. Още през втората седмица избутах настрани поредния бургер който ми беше сервиран, и поисках да получавам същата храна като останалите монаси. Никой не ми каза нищо, но по усмивките около мен разбрах, че най-вероятно това е било едно от така наречените изпитания.

И аз го издържах.

В манастира нямаше уважение към стандартната работна седмица и календара, така че всеки осми ден беше почивен. Част от монасите се прибираха по околните села, където имаха семейства, но повечето оставаха в манастира, прекарвайки деня в разговори, някаква странна игра със дървени плочки, чиито правила така и не успях да разбера, и, изненада, пушене на трева.

Леко изненадан, попитах усмихнатия монах дали това не е против каноните на будизма.

- Будизъм не забранява нищо – отговори ми той – Ти сам решава какво добро и какво лошо за теб. Но трева пречи на това да откриеш себе си. От друга страна, понякога помага да откриеш другите.А и ние не точно будисти.

Когато дойде петият почивен ден, той дойде при мен, придружен от двама по-млади монаси и ми каза :

- Днес време за изпитание.

- Какво е то ? - попитах.

- Скоро види.

- Хайде, кажи ми, искам да знам.

- Скоро види. Любопитство хубаво, то помага учиш и намираш нови неща в света. Но нетърпение лошо, то пречи, то създава очаквания. А ти нетърпелив. Дойде с нас и разбере какво изпитание.

Нямах какво да кажа, затова ги последвах. Изкачвайки се по планинската пътека, аз за пореден път осъзнах и одобрих промените, които бяха настъпили в тялото ми. Крачех с лекота, наслаждавах се на чистия въздух, килограмите които преди това ми тежаха ги нямаше.Няколко часа по-късно стигнахме до входа на пещера, прикрит сред скалите.

- Ти влезе в пещера – каза ми старият монах – И донесе книга която скрита вътре.

- Това ли е ? - попитах

- Да. Влезе, вземе книга, излезе и донесе.

- Но това не е трудно – бях изненадан.

- Това не трудно, да. Трудно да не събудиш мечка, която пред деня спи в пещера.

Каза го толкова невъзмутимо, че първоначално не осъзнах какво ми казва. Усмихвах се глупаво в продължение на няколко секунди, преди мозъкът ми да анализира това, което ушите бяха чули.

- Мечка???

- Мечка – кимна, все така усмихнат.

- Ама как така.

- Мечка. Голямо животно, с нокти, зъби, козина. Ти трябва вземе книга без да събуди мечка.

- Ами ако се събуди?

- О, ако ти успее събуди мечка, лошо, много лошо.

Капки пот избиха по челото ми.

- Не мога да отида там.

- Добре. Тогава ние върне в манастир, даде твои неща и чао-чао. Ти не разбере тайни.

Не исках да се откажа, не и след като повече от се бях борил за това. Но ме беше страх.

- Колко е голяма мечката? - попитах. В съзнанието ми блесна лъч надежда. Мечката можеше да е панда или някое друго подобно всъщност мило създание. Никога не съм разбирал от животни и нямаше как да знам, че пандите не живеят в пещери.

- Много голяма! - усмивка. Другите монаси, които явно също поназнайваха английски се засмяха.

Не знам дали беше проява на смелост или безрасъдство, но този смях ме засегна.

- Добре – казах – Ще опитам.

- Супер! Вземе това! - монахът ми подаде джобно фенерче – Успех, ние чака тук.

Взех в ръка фенерчето и се обърнах към входа на пещерата. Явно, в крайна сметка бях грешал по-рано, когато си мислех, че няма да се налага да се боря с мечки.