Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.09.2014 00:52 - Един свят - част първа
Автор: damnation Категория: Изкуство   
Прочетен: 2371 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 22.09.2014 11:35


Крепостната стена се тресеше от ударите на каменните снаряди, изстрелвани безспирно от нападащата вражеска армия. Опитвах се да разположа правилно малкото останали защитници и да повдигна бойния им дух, но повече от добре знаех, че времето е дошло. Времето да се възползвам от уникалните си способности, и да избягам във своето отдавна подготвено убежище.

Ято драконови ездачи, ловко избягващи атаките на оръдията и магическият огън на малкото останали сред защитниците магове, се устреми към кулата от която наблюдавах развоят на битката. Нямах време да бъда нежен с тях, нито пък, ако трябва да сме честни – желание. С един замах запратих по тях най-силното което притежавах в своят магически арсенал, и в миг цялото ято просто престана да съществува – от огромните крилати същества и техните облечени в блестящи доспехи доблестни ездачи, не остана дори спомен.

Жалко, че не можех да сторя същото с цялата атакуваща армия, без да унищожа самата реалност и себе си, заедно с тях.

Нямах време да се замисля над несправедливостта на това ограничение, защото с грохот способен да оглуши и мъртвец, централната порта се предаде пред концентрираният магически и артилерийски огън, и избухна в огромно огнено кълбо. Дворът на крепоста бе облят от шрапнелен дъжд, разкъсващ еднакво ефикасно телата и на и нападатели, и на защитници, превръщащ доскоро смелите хора, елфи, тролове и орки в облаци от розова мъгла и конфети от влажни късчета месо. Загърнах се в робата си и се отправих към централната зала. Време беше за последните приготовления.

***

Това всъщност, не е началото на моята история. Не е и краят. Може би, сега е време да се представя, и да започна от самото начало?
Казвам се Джонатан Торънс. Или се казвах така. Роден съм през едно красиво майско утро, лето господне 2075-то, в още по-красивата и по-господна страна на свободата, САЩ. Да де, може би усещате иронията, която струи от словата ми. Ако не я усещате, то знайте – там е. И е съвсем на място.

Ще разберете защо.

Отраснах високо в южната част на Скалистите планини, в планинският хотел който родът ми държеше от поколения. После, заедно с пъпките, мутиралия глас и смущаващите мокри петна по чаршафите сутрин, пубертетът ми донесе и желанието да не прекарвам животът си в чистене на хотелски стаи, разнасяне на куфари с багаж и редки пътувания до близкото градче, когато кухнята на хотела се нуждаеше от провизии.

Събрах малкото си лични вещи, набързо се сбогувах с ошашавените си близки, и поех пътя към славата, богатството и щастието които ме очакваха в големият град. Или, поне така си мислех тогава, с глупавия оптимизъм присъщ на младите.

Намерих си нископлатена работа, която бързо намразих, намерих си и кротка, ала скучна и доста мързелива жена, от която скоро се оттегчих, и съвсем скоро се превърнах в поредната сива човешка сянка, преследваща идния ден във вечния водовъртеж от работа, грижи, секс и скандали, чакащ и надяващ се да дойде промяната с главно П, която да осмисли живота ми.

Промяната дойде когато бях прехвърлил 50-те, скучната жена бе останала в миналото ми, заедно със къщата, колата и издръжката на неблагодарното ни дете, а от косата ми не бе останал и спомен.

Усещах как нещо расте и се развива в мен, ставащо по-голямо и по-силно с всеки изминал ден. Чудех се, дали не е артистично вдъхновение, дълго прикривано под воала от несигурност, липса на време и страх, покриващ бледите ала все пак привлекателни телеса на моята непостоянна муза. Надявах се да е идея, която да ме направи богат, известен, да ми донесе спокойствие, и може би, само може би - да направи светът малко по-добър.

Оказа се рак.

По това време, ракът се бе превърнал в изцяло лечимо заболяване, тежко и досадно, но не и смъртоносно. Навсякъде, изключвайки моята любима, красива Америка. Видите ли, от сила пред която целият свят се бе прекланял преди половин век, Америка се бе превърнала в едно голямо световно гето, отцепено и оплюто от човешката цивилизация, съвсем явно във властта на корпорациите и техните бизнес интереси.
Затова болеста ми, лечима на съвсем допустими цени във Европа, Южна Америка, дори на места в Африка, все още бе почти сигурна смъртна присъда за всеки жител на щатите, освен за тези, които притежаваха наистина много пари.

Аз не бях такъв.

- Шест месеца – каза ми доктора – Ако имате късмет – година.

Това е. Тик-так, хрус-хрус, джвак-джвак орган след орган, нямах нужда да подновявам абонаментите си за транспорт, купоните за храна и членството си в библиотеката. Боже, нямаше да имам нужда дори от закупуването на нов календар.

Честно казано, ми е малко неясно как точно се свързах с хората от „Флаг индъстри“ - дали аз ги потърсих, дали те потърсиха мен. Знаете, степените - отхвърляне, гняв, пазарлък, приемане, дрън-дрън, еволюционното дърво на осъдените на смърт, в тези мигове умът отчаяно се стреми да отсее важните и хубави неща, оставяйки малко спомени за подробностите.
Та, за "Флаг индъстри". Те бяха флагмани в областта на четириизмерната виртуална реалност, група от покъртително отдадени на мечтите си млади учени и артисти, вярващи че могат да постигнат нещо ново и добро, напук на прокажената ни реалност.

Предложиха ми място в тяхна програма, все още подлежаща на тестове. Условията бяха прости – те щяха да се грижат за моето умиращо, изтерзано тяло, докато съзнанието ми се носеше в създадени от тях виртуални реалности, свободно, далеч от болките и агонията на разяждащият ме ден след ден и клетка след клетка тумор. Еднопосочен билет към нереален рай, създаден наполовина от даровитите им дизайнери, и наполовина - от моето собствено въображение.
Целта им бе да създадат алтернатива, на все още забранената и заклеймена като зла и неморална евтаназия.

Приех.

Нямах кой знае какви „земни дела“ за довършване, така че няколко дни след това вече бях приет в тестовата им лаборатория, обкръжен от грижите и вниманието на психолози, медици, техници и кой знае още какви специалисти.

Заедно с мен бяха приети още деветима, всичките с нелечими диагнози, прекалено страхливи за да си отидат достойно от този свят, прекалено самотни за да прекарат дните които ни оставаха с обични същества, и прекалено бедни за да бъдат излекувани. Точно като мен.

Помня как главната лекарка отговорна за мен, ме попита :

- Имате ли някакви желания? Нещо специално за вечеря, любим филм който да гледате, да звъннете на някого? Това е последната ви вечер на този свят, преди да отидете в една много по-красива и щастлива реалност.

Нямах последни желания. Честно казано, исках всичко това да свършва по-скоро. Исках си моите месеци щастлива виртуална омая.

Рано на другата сутрин подписах една огромна купчина документи, изкъпах се и поех към залата за тестове. Легнах на удобно механизирано легло, черепът ми бе намазан с различни дезифенктанти, биха ми венозно няколко вида успокоителни и упойки. Помня красивата усмивка на една от медичките до леглото, изпълнена с нежност и съжаление.

После, за кратко, настъпи пълен, блажен, неописуем мрак.




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене