Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.09.2014 03:40 - Един свят - част втора
Автор: damnation Категория: Изкуство   
Прочетен: 2362 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 28.09.2014 11:31


Трудно ми е да опиша това, което последва. Случвало ли ви е да се събудите след здрав и хубав, ала една идея по-дълъг от нужното сън?

Тялото ви е леко натежало, леко изтръпнало, погледът малко размътен. Така се почувствах в първите мигове след събуждането ми във виртуалния свят. Само дето, тялото ми лежеше на медицинския стол, набучено с игли и вързано към много различни системи, които го поддържаха в блажена кома. Това което се чувстваше сънено и тежко, бе моят оголен ум.
Огледах се. Докъдето ми стигаше погледа, се простираше огряна от ярко слънце поляна, свежо зелена трева и безобразно количество цветчета. Честно казано, не бях впечатлен от гледката. Когато ти е обещан виртуален рай, очакваш малко повече от него.
Опитах се да направя крачка напред, което доведе до две неща – първо, виртуалното ми Аз подгъна крака и се строполи на моравата, и второ – отнякъде се чу приятен женски глас:
„Добре дошли във „Виртуален Рай“. Тъй като това е напълно ново и непознато за вас преживяване, ви препоръчваме да изслушате инструкциите за употреба. За да продължите напред моля, затворете очи и визуализирайте в съзнанието си думата „Да“. За да откажете, моля затворете очите си и визуализирайте в съзнанието си думата „Не“.

Не ми харесваше идеята да прекарам оставащото ми време в препъване по моравата. Послушах съвета и се заслушах в топлия, търпеливо обясняващ глас.


Времето минава по различен начин, когато си във виртуалната реалност. Дали бе минал час, няколко дни, месец?
Не знам, и не ме интересува, защото за мен изглеждаше като миг. Миг в който овладях до съвършенство правилата на новия си живот. И знаете ли, чувствах се като Бог. Можех да променя всичко, можех да създам всичко. Можех да унищожа всичко.
Красиви заснежени планини, огромно имение в подножието им, и тълпа красиви голи робини, които да откликват на всяко мое желание преди дори да съм го изрекъл?
Разбира се, веднага щом си помислех за тях. Всяка една картина, всеки един предмет, всеки звук или вкус който исках да усетя по един или друг начин, всичко бе достъпно за мен. Дали се заблуждавах  или се дължеше на цялата апаратура включена към все още живото ми тяло – не знам, но аз наистина усещах нещата. И се радвах, но тази ми радост не продължи задълго.


Скоро ми писна. Винаги съм си признавал, не съм твърде интелигентен, нито пък с особено развито въображение, така че въпреки неограничените ми възможности, бях обречен на лимитите поставени от мен самия. В един момент не можех да се сетя за нещо ново, което искам да „преживея“.

И тогава случайно, намерих изход от скуката.

Мисля, че това което направих, не беше предвидено от създателите на виртуалния рай, но какво пък, често се случва създателите да не са докрай наясно с възможностите на своето творение. С думи прости – реших да пробвам дали мога да се пренеса в реалността на някой от другите пациенти.
Можех, и се оказа повече от лесно. Тогава не бях наясно с техническите подробности, но се след време разбрах че част от реалноста на всички ни се съхранява на общ сървър, който освен това бе свързан и с глобалната мрежа. С малко пренастройка на съзнанието си, аз се оказах в нов свят.

Гаден свят.
Еденската градина на умращия който посетих, бе мрачно място на мъчения и страдания. Ако помните, споменах красивите голи робини, които аз наистина бях създал за себе си, в опит да изживея било то и в нереалност, част от несбъднатите ми сексуални мечти. Човекът при когото се пренесох имаше мечти от по-друг тип.

Небето над главата ми бе мрачно, прорязвано от светкавици, ухаещо на обреченост. Пред мен лежаха опожарените руини на град, унищожен от пожар. Явно бе създаван с внимание и чувство – опожарените сгради и безлюдните улици бяха изпълнени с детайли, всеки разказващ своя тъжна история. Изоставен багаж тук, обгорена кукла с обвиняващи стъклени очи там, следи от бърза и паническа евакуация. Запитах се защо ли някой би създал такава мечта.

Скоро открих отговора.

Звуци напомнящи на детски писъци привлякоха вниманието ми, и воден от инстинкт, древен и по-силен от тленноста на тялото, аз ги последвах тичешком. Изминах няколко пресечки в бърз бяг, опитвайки се да открия източника на писъците, и завивайки след поредния изоставен жилищен блок станах свидетел на ужасна гледка.
На уличното платно гореше запалена клада, пламъците тъкмо бяха достигнали завързаното в средата и дете което пищеше. Илюзията бе създадена до последния детайл – дрешките и опушени от дима, мехурите по голите детски крачета, сълзите в очите на детето. Създателят наистина бе искал да гледа как детето гори.
Около кладата стояха няколко мъже – повечето от тях, облечени в еднакви сиви униформи, с еднакви студени и безизразни лица, явно бяха част от илюзията, затова насочих вниманието си към единственият който се открояваше.
Висок, силен, с гъста руса коса, облечен в красива червена униформа с пелерина, той стоеше пред кладата и смееше се на глас гледайки горящото дете.

Освен това маструбираше, лявата му ръка енергично сновеше нагоре-надолу по гротескно големия му възбуден член.

Не знам защо се намесих, можеше просто да избягам от гледката, можех да се върна в моят си рай, или да се пренеса при някой друг, можех да избера да не гледам тази ужасяваща представа.

Но аз не затворих очите си и не избягах.

- Хей – извиках.

Неочаквания звук от гласът ми стресна създателя на илюзията, в миг кладата и войните в сиво изчезнаха.

- Хей? - отвърна ми човекът, изненадан. Вече не маструбираше.

Огледа ме внимателно. Въпреки възможността да изглеждам по какъвто начин реша, аз бях избрал образът ми да наподобява истинския – висок и мършав, почти оплешивял, незабележим. Явно, доста различен от всичко създадено в тази реалност. Домакинът ми също стигна до този извод.

- Теб не съм те създавал, какво правиш тук? - попита ме
- Казвам се Джонатан Торънс – отвърнах – Като теб съм, пациент в нелечимо състояние. Реших да ти дойда на „гости“
- О, ами добре дошъл Джонатан – широка усмивка огря красивото му лице – Какво ще кажеш за моя свят, харесва ли ти?

Огледах се отново.

- Не особено.
- Но защо? В него има всичко което може да му потрябва на човек.
- Сцената с детето ми дойде малко в повече.
- Ах, детето. Винаги съм си мечтал за това. Да гледам как горят, без да трябва да се крия.
- Моля?
- Правил съм го няколко пъти, навън. Заливах дрехите на пияни просяци с бензин и им драсвах клечката. Затворих и глупавият си братовчед в плевнята на дядо ни, и я запалих. Палих кучета, котки, всякакви малки животинки, но винаги трябваше да бягам след това. За да не види някой. За да не разберат че съм аз.
Усмихна се още по-широко, по-широко отколкото би било във възможностите на истинско човешко лице.

- Но тук, тук няма от кого да бягам. Няма от кого да се крия. Мога да слушам писъците им, мога да гледам ужаса в очите им, мога да наблюдавам как пламъците бавно изяждат красивите им, чисти тела.
- Правил си го наистина? - не можех да повярвам.
- Да. Не всички умираха, което е жалко, бяха просто никому ненужни отрепки. Но това не е най-интересното, ела, ще ти покажа още по-хубави неща, които също не можех да правя спокойно навън. Има и други начини да накараш едно момиче да пищи.
- Не мога. Не искам. Искам да те изтрия – отговорих. И го изтрих, по същия начин по който премахвах своите красиви спокони пейзажи, когато ми омръзнеха. Разрушеният град и надвисналото сиво небе се свиха, а после изчезнаха, оставяйки ме за миг в пълна чернота.

След като мракът премина, се оказах отново в моя скучен,мирен планински свят, треперещ и задавян от напъни да повърна, нещо което за жалост не бе възможно.

Тогава нямаше как да знам за това, но в същия момент, навън, в лабораторията на „Флаг“, дребното и грозно тяло на Алфред Барлоу, пациент номер шест в експеримента, се разтресе от кратък гърч, след което завинаги утихна.
И до ден днешен не мога да обясня точната зависимост, но изтривайки виртуалният му образ, аз бях убил и физическото му тяло.

Това бе първото ми убийство.

(следва продължение)
 




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене