Сутринта се събудих от странна суматоха в коридора. Малко озадачен и свикнал домочадието ми да не показва признаци на живот преди 9-10 часа се надигнах да видя какво става.
А то - едни приготовления, едни букети, едни тоалети. Та се усетих че е 15-ти семптември, и докато за мен това е ден за заплата и рожден ден на близък приятел, то за голяма част от сънародниците ни, включая 11 годишната ми племенница е първи учебен ден.
По пътя към работата зяпах учениците по улицата - усмихнати, добре облечени, носещи букети. Гледащи в бъдещето. И им завидях. ( "семейния" живот явно ме е облагородил, до преди годин бих видял само ученичките, хехе ).

Спомних си моите първи учебни дни, като се замисля. за пръв път от както приключих с учението. Не би било изненада ако си призная, че никога не съм ги чакал с огромно нетърпение, но пък винаги ме завладяваше леко приповдигнато настроение, трепетно очакване на новото, надежда че ще науча или ще ми се случи нещо интересно през учебната година. Повечето от тези приятни емоции ме напускаха през първата седмица преговор разбира се, но нещо оставаше. Понякога почти до средата на срока. Спомних си какво весело и шеговито хлапе бях, енегично, винаги готово да разказва смешки за да развесели околните, винаги нуждаещо се само от думата „хайде” за да тръгне за купон или парти. Или за глупава инициатива като търсене на дом за бездомни кученца. Добре де, инициативата не е глупава, стига да не ходиш по улицата и да питаш хората – искате ли това кученце ? Тогава ми пречеше предимно това, че всичко ми ставаше досадно твърде бързо. Мислех си, че е от училището и в момента в който стана възрастен ще си живея интересно. В последствие се оказа, че наистина повечето неща ми омръзват много бързо, независимо с какво са свързани – ако го знаех това навремето, ученическите ми години щяха да са дори по-приятни. Липсват ми ученическите времена. С готовност бих сменил един месец в офиса на HP за един месец в учебната стая – пък ако има кой да ме храни, съм съгласен и на по-дълъг период. Липсва ми приятелството, липсват ми лудориите, липсват ми надеждите и усещането че целия свят е в краката ми, че всичко тепърва е пред мен. Липсва ми усещането че съм подсигурен и има кой да се погрижи за мен, липсва ми лекотата на това да съм отговорен само за себе си, и то от време на време. Интересно ми е, дали има ученици, осъзнаващи колко готин период от живота им е ( или поне се предполага че е ) гимназията, пък и преходните класове. Нека им пожелаем приятен празник и много щастие. И по възможност, добри успехи :)

На всички ни липсват тях години:)

Пожелаваме им го:)

mikaela19 разбира се :) Малко смешното е, че май много малко от учащите разбират че днес е празник, а не ... лош ден някакъв :)
teachme така, така :)

Определено и на мен ми липсват тези години, Damnation! От тогава сякаш пазим най-скъпите си спомени, безгрижие, първи трепети, малко безотговорност....
Хубаво си го написал!!!

Ех... даа... всяка петъчна вечер на диско...
Купончета през седмицата, с идеята че в най-лошия случай на другия ден ще се направя на болен..

Хубаво беше...:)))

Определено :)
Родителите ми като че ли ме подритваха да пораста по-бързо...
Това не бих го причинил на децата си

А аз израстнах в едно семейство с много любов и разбиране, което допълнително ме кара да се връщам с носталгия за онова време....
Ех... хубави спомени!!!
Благодаря ти за преживяното от твоя постинг!!!

Moля, пак заповядай :)

az bqh zatvoreno dete..i nqkak si ..po skoro mi lipsvat godinite ot gimnaziqta

Как ме върна в прекрасната утрин на живота ми!
Много ми хареса всичко ,за което си писал.
Сякаш и аз ,и много други се припознаваме в тези спомени.
А сега?
И аз трудно и мъчително осъзнавам ,че думите на мама(чути случайно от мен в един разговор с леля ми-и двете са при Господ)...са истина.
А те бяха:"лъжем се сами ,че с годините ще става по-хубаво-напротив , с годините за нас става по-лошо,защото идва старостта"....и завършваше винаги с:"дано е по-добре за децата ни".
Заради това , ако можем хем да подготвим децата си за живота -да ги научим на елементарни правила,за да оцелеят.
Но как да им запазим детството по-дълго?
Как!?

Алисън, благодаря ти за хубавия коментар.
Ще ми се да знаех как :)

ДЕЦАТА ни ще бъдат по-мъдри,дай боже, и ще знаят как да го направят с техните деца!?
Хм,това си е направо отстъпление от фронтовата линия ,ама аз все пак вече съм баба ,не само родител и ...са ми я взели вече щафетата...
Е,подтичвам отстрани на пистата и подвиквам за кураж ....ама...
Пусти артрози!(Дано само не ни нападне "алцхаймера",че напълно ще се превърнем във флора(:(((.......)!

:)

Всички бивши деца стигаме неизенно до този извод - че детството и ученическите години са най-хубавия пероид от живота ни ...и винаги изпитваме носталгия по онези времена...тогава лятната ваканция беше дълга и изпълнена с разни изживявания , учебната година беше безкрайна и трудна , с всичките домашни ,уроци и изпити , с нетърпение чакахме да дойде лятото , а после с трепет очаквахме следващия 15 септември ...Нямахме търпение да станем възрастни , а сега с болка осъзнаваме колко сме пропуснали в устрема си да пораснем ...
Това е живота ...детството е най-хубавия период - безгрижен и наивно красив ...

Нека не отнемаме шанса на децата си да изживеят своето детство така , че след време да не въздъхват с тъга колко са пропуснали , а да си спомнят с усмивка ученическите години...