Прочетен: 4515 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 29.05.2011 15:33
Мразя понеделниците. Ставаш рано, споменът за почивката още не те е напуснал, тялото ти отказва да навлезе в работен цикъл. Честно казано, с годините все по-добре разбирам хората, които решават голямата дилема и приключват със себе си точно в понеделник.
„Има само един сериозен философсkи въпрос и това е самоубийстото” – както е казал преди доста години Албер Камю.
Е, няма да философствам значи, поне не и днес. Може би следващият понеделник обаче...
Часовникът ме събуди в 7:00 което ще рече – оставаха ми час и половина до работа. Щастливец съм да работя от дома си. Станах, навлякох някакви дрехи, измих си зъбите. Какво ми липсваше ? А да, храна и цигари.
Излязох на улицата.
Градът е София, годината е 2038-ма, месец Юни, ако има някакво значение. Улицата е мръсна, шумна, пренаселена. Късметлия съм, че живея близо до центъра, та глутницата безпризорни кучета пред блока е малка, само десетина броя, и ме познават.
Е, хапали са ме веднъж-дваж, ама какво да се направи, неминуемо е. Вторият път отнесох и малка глоба, защото сритах едно от кучетата, опитвайки се да избягам. После сумати време съседите ме псуваха и ме кълняха, че съм бил варварин и примитив, как така съм наранил горкото играещо си с мен животинче.
Добре, че имах няколко шева на крака, да докажа че все пак съм бил нападнат, иначе можеше и да ме линчуват.
Обичам да се разхождам. Всеки път виждам нещо ново, нещо интересно. Не е безопасно, но хей, рискът си струва. Докато стигна до първата си цел, баничарницата, станах свидетел на две автомобилни катастрофи, и група роми, изпълняващи ритуално сбиване с брадви. Фен съм на богатата им, самобитна култура, спрях, позяпах малко. Отдаваше им се.
Най-сетне стигнах до баничарницата. Обичах това място. За познати, под сергията, те продаваха добрите познати баници от детските ми години – мазни, с извара, с много сол. Наистина вредни, но по-вкусни от пластмасовите изделия носещи стандарт „Пирин”. Хапнах две на крак, и си взех още две за вкъщи.
Заситил глада, се отправих да изпълня по-важното, мисията с главно М, купуването на цигари. След Голямата Забрана през 2018-та, те се превърнаха в труднодостъпен лукс, малко греховно удоволствие за богатите и известните.
Е, и за тези, които не се страхуваха да рискуват.
Предпазливо влезнах в кварталния клон на веригата „Бат Саали”. Никой от клиентите не изглеждаше подозрителен, затова отидох директно при продавачката :
- Дай ми каталога – казах.
Тя се огледа и извика нещо на ромски към едно от стоящите наблизо циганета. То и отговори, пак на ромски, и изтича нанякъде.
Не мислете лоши неща за мен, подкрепям напълно наложената ни от ЕС и НАТО интеграционна програма. Просто така и не съумях да науча добре ромските диалекти, та затова не ги разбирах. Това че общувах на български, обикновенно ми носеше висока надценка в ромските магазини, но парите не са проблем.
- - Ето го – каза след малко продавачката, и ми бутна в ръцете малък тефтер с кожена подвързия. – Действай бързо.
Отгърнах го. Още от първата страница ми се облещиха снимките на две голи, малолетни циганета, заедно с пълно описание на предлаганите услуги и ценоразпис.
- - Не този – казах. – За знаеш... вносните стоки.
Циганката изсумтя, явно не очаквала чак такава смелост, да търся контрабандни цигари по светло,но с едно движение изтръгна тефтерчето от ръцете ми, и ми набута друго. Отгърнах го на познатата пета страница, там където бяха изброени арабските цигари. Наистина, малко по-скъпи от китайските, но поне в тях нямаше косми, нокти и песъчинки.
Избрах си, платих две кутии и ги скрих в вътрешният си джоб. Време бе да се прибирам.
Още нещо интересно се случи докато вървях към дома – кола на НСО прегази опитваща се да пресече старица. Около местопроишествието бързо се създаде суматоха – полиция, линейка, журналисти. Изглежда, старицата не носеше документи в себе си, та не можеха да определят самоличноста и. Отвратително, сега на кого щяха да предоставят сметката за нанесените щети по скъпия западен автомобил ?
Можех да се позабавя и да погледам, ала скоро трябвашеда започна работа. А и ми се пушеше, а не можех да си позволя да запаля на улицата. Едва бях докопал официално разрешение да пуша в дома си, вместо в кварталната „димна камера”. Кимнах укоражително към колегите от НСО, и поех към дома.
В тези смутни дни имаше много работа, много за вършене. Видите ли, в тези дни се въдеха много врагове на управлението, на благословеният от ЕС, НАТО и Бог режим. Всякакъви човешки отпадъци – комунисти, анархисти, националисти, еко поддръжници, демократи. Всякаква сволоч, искаща да нарани системата. А моята работа бе да ги ловя. По форуми, по блогове, чрез коментарите им в новинарските сайтове, аз ги намирах, обозначавах, добирах се до техните имена и адреси, а после дебнех, за момента в който ще се активизират.
Докладвах ги.
Колегите от НСО си знаеха какво да свършат след това.
Признавам си, понякога докладвах и невинни хора. Но какво да направя – имам бройка за покриване. Пък и никой, НИКОЙ, не е напълно невинен.
Да, знам че нямам право да водя този дневник. Че е незаконно. Че си признавам грехове, които един държавен служител, един слуга на Премиер-председателя Борисов ( трети от династията ) не може да има.
Но само той ме предпазва, само тук мога тайно да описвам мислите си. Иначе току-виж се изпусна някъде и...и мен ще ме докладват...
