„Най-важното е да имате ясна цел. Наистина ! Трябва да знаете точно какво искате ! Как, от кого, колко, какъв цвят ! Колкото по-ясно си представяте своето желание, толкова по-лесно ще го изпълните“

Прочете написаното и се намръщи.Не му харесваше нещо, макар и да не знаеше точно какво е, и как би му харесало.Издърпа листа от машината, смачка го на топка и го хвърли в кошчето за боклук.

„Кош! Ето ти една ясна цел“ - каза си злостно.
Трябваше да премести кошчето някъде по-надалеч, защото вече успяваше да го улучи с почти всеки смачкан лист, а такива имаше много. Книгата с фалшивите мъдрости, въпреки че бе започната като пиянска шега, вървеше, при това повече от добре.Беше пълен с цинизъм, с отвращение и разочарование, със самота, които успяваше да материализира под формата на саркастични псевдо-съвети. При това звучащи всъщност доста добре.Като истински.

Отпи глътка кафе. Беше си го направил точно както го обичаше – дълго, много сладко, със сметана и капка уиски.
Цел. Това за целите звучеше наистина добре, всеки нов ред придаваше смисъл и стойност на предишния, тогава какъв беше проблемът ?

Че звучеше, ами...мъдро.

Не успяваше да вложи горест, не успяваше да вкара търсената тънка ирония във написаното.

Посегна към кутията за да запали цигара. Празна.

Щеше да му се наложи да излезе до магазина. Не обичаше да излиза през деня и го избягваше когато бе възможно, но цигарите бяха по-важни от лекото неудобство.
Какво пък толкова, може би досадното небесно светило щеше да му помогне да открие тези думи които му се изплъзваха.

- Два пакета от „червените“ - каза на младата продавачка. Колебаеше се дали да не си вземе и бутилка с любимата си течна отрова, домашните му запаси почти се бяха стопили.

„Ще пропусна“ - каза си - „Нека първо да допиша глупавата глава за целите. Ох, кого заблуждавам, разбира се че няма да пропусна“

- Извинете – изтръгна го от размисъл момичето.

Той беше. Преди много много време. Докато по Земята все още бродеха динозаври.

- Да, аз съм – отговори с досада.

„Да бе“

- Просто исках да ви кажа, че е една от любимите ми книги, чела съм я няколко пъти и никога няма да ми омръзне.

Погледна я изненадан. Толкова млада а беше чела романът му. Новите поколения имаха доста странен вкус.Никога не би прочел такава глупост на нейните години.

- Ами...благодаря...много мило, наистина.

Не знаеше какво да каже. Измърмори някакво пожелание за сбогом, плати за цигарите и се измъкна набързо от магазина. Просякът отново беше отвън, опърпан, облечен във вехти дрехи, но с ведра усмивка на лицето.

„Ах, не си взех уиски“

Последна отново към просяка. Тази ведра усмивка. Със сумтене извади парите за уиски и ги хвърли в купичката за подаяния.

„Така или иначе, пак ще бъдат похарчени за пиячка, обзалагам се“

„Цел. Назови я! Мисли за нея постоянно, рисувай я със цветовете на въображението си, знай че колкото по-ясно си я представяш, толкова по-близко си до нея. Търсиш богатство ? Тогава си представяй как притежаваш нещата за които мечтаеш, как караш бързата си спортна кола, как си почиваш във уютната си вила, как посещаваш местата за които винаги си мечтал. Или любовта е това в което искаш да успееш ? Представяй си, представяй си, представяй си. Как изглежда точния партньор, който скоро ще срещнеш. Как звучи неговия или нейния глас. И да, визуализирай в съзнанието си как се държите за ръце, как се целувате, как правите любов и се радвате на това, което имате заедно. Здравето ли е твоята цел ? Представи си го ! Колко си слаб и елегантен, ако имаш проблеми с килограмите. Как виждаш добре и ясно, ако очите са това което те притеснява. Как тичаш, ако някаква травма ти пречи да вървиш!“

Облегна се назад и прочете отново написаното. Не, нито грам здравословен цинизъм, нито нотка пикантна злост, не беше това което искаше да напише.Но някак си беше правилно. Не можеше да го затрие, не можеше да го промени.
Започна да масажира бавно слепоочията си. Главоболие. Вероятно, защото от няколко дни бе трезвен, а тялото му отдавна беше отвикнало на това.

Навън вече се здрачаваше, та един план за вечерта не звучеше като лоша идея.

„Душ. После вечеря. Хубав, мазен, тлъст дори хамбургер, с двойни картофки. И понички. А после едно малко преди лягане. И, да, лягане ! Ще спя, проклетата книга няма да избяга“

Не изпълни почти нищо от този си план. След като излезе от банята, той си пусна телевизора да позяпа малко докато косата му изсъхне. Мразеше сешоарите. А и нямаше такъв. Вместо на новини или на някой криминален сериал, както обикновенно, вниманието му се спря на шоу посветено на кулинарията. От екрана му се хилеше дебела възрастна негърка, която с краен и доста убедителен ентусиазъм приготвяше пълнено пиле.

„От кога не съм ял нормална храна?“ - запита се.

Отдавна беше. Не умееше да готви, а и нямаше излишни пари за заведения, та караше изцяло на фаст фууд. Да живее Америка.

„Нямах пари до днес“ - поправи се.

Крайно неочаквано бе получил писмо в което му предлагаха да преиздадат десетина негови разказа в някаква серийна антология. Придружено с доста симпатичен чек. Бе дал своето съгласие и бе осребрил чека веднага, разбира се. Чувал бе за писатели които ценят и пазят произведенията си като да са малки деца. Неговите по-скоро бяха крайно нежелани копелета.

„Нямаше ли един симпатичен ресторант на две пресечки? - запита се.

Имаше. А дебелата негърка все така ентусиазирано пълнеше нещастното пиле със лук, гъби и други накълцани на дребно неща.

„Е господине, тази вечер ще изоставите за малко любимите си бургери“

Какво пък, може би без киселини щеше да спи по-добре от обичайното, а утре със свежи сили щеше да напише следващите страници от безумната си книга, така както би желал. С ирония и сарказъм, може би дори щипка омраза.

(пак следва продължение)