Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.08.2014 23:45 - Учителят - Част втора
Автор: damnation Категория: Изкуство   
Прочетен: 2541 Коментари: 0 Гласове:
3



Малко по-късно звукът на гонг ме изтръгна от размислите, които така или иначе не бяха особено важни. Последвах звука извън спалното помещение, а после на двора. Към една от сградите се стичаха монаси, досущ като моят нахилен познайник – с обръснати до голо глави и оранжеви роби, мълчаливи, със ведри и бодри изражения.Последвах ги.

Влязох в голяма столова, явно свързана със кухненски помещения. Несигурен какво точно да направя, седнах до една от масите и зачаках. Скоро монасите получиха купи с ориз и варени зеленчуци, но за моя изненада, аз получих пържола и пържени картофи. Донесе ми ги нахиленият монах от по-рано.

- Яде – каза ми – После говори.

Послушах го, така или иначе всички наоколо вечеряха в пълна тишина.

Изглежда, когато приключеха с вечерята, монасите се къпеха и перяха, преди да се отдадат на медитация, но аз чаках обещаният ми разговор. Опразних чинията си и демонстративно я побутнах в средата на масата, несигурен какво следва. Скоро старият монах дойде и седна до мен.

- За да научи тайни, ти трябва заслужи – каза – Първо работи с нас, когато готов, мине през изпитания.

- Какви изпитания? - попитах

- Научи, като дойде време – отвърна ми – Първо работи.Знай, ти може си тръгне по всяко време, само каже и аз върне твои неща и изпрати до град.

Работа. Преди да се откажа от така наречения си живот, да продам всичко което имам и да поема към Азия в търсене на себе си, бях работил, разбира се. Като продавач в книжарница. Не знам защо, но бях убеден, че усмихнатия плешивец говори за малко по-тежък труд. Не ме чакаше нищо кой знае какво когато се върна в Америка, щях да живея известно време при родителите си, докато си намеря отново някаква работа, така че, защо не?

Малко ме притесняваше идеята за изпитания, в съзнанието ми минаваха какви ли не подвизи извадени от прекалено многото филми които гледах. От друга страна, никой от монасите не изглеждаше способен да троши каменни блокове с глава или да се бори с мечка с голи ръце, та вероятно нямаше да бъдат нечовешки.

Какво пък, оставах. А и винаги можех да се откажа.

- Добре, приемам.

- Супер – бях награден с още една усмивка и нелеп опит за окуражително вдигнат палец – Тогава отива спи, защото утре работи.

Послушах го.

Сънят ми беше безпламетен и кратък, слънцето още не се беше показало на хоризонта, когато гонгът ме събуди. Последва кратка закуска съставена от чай и плодове за монасите, и кафе с поничка за мен, преди набързо да ме зачислят към една група и да бъда изпратен на работа.

Която се оказа сечене на дървa.

Стоях пред купчината дървен материал който трябваше да насека, стисках брадвата и се чудех какво точно да правя с нея. Би трябвало да е изключително просто, нали ?

Не успях да улуча парчето дърво със първият си замах, брадвата се заби в огромният пън който трябваше да ползвам за основа и прекарах няколко минути в опити да я освободя. При втория път улучих, острието се отплесна от твърдото дърво и повлечен от замаха си, се пльоснах по очи.

Надигнах се, оправих робата си, и се опитах да не обръщам внимание на погледите които околните монаси ми отправяха – всички те бяха спрели работата си и ме гледаха с насмешка.

Пробвах трети път, и този път успях да разполовя парчето дърво. Страхотно. Оставаха ми още незнайно колко кубика.

Докато стана време за обяд бях плувнал в пот, гърбът ме болеше и наченки на нещо, което щеше да се превърне в неприятни мазоли, се бяха появили на дланите ми. Една каруца донесе обяда на монасите – отново ориз с зеленчуци, този път и късчета месо, а за мен – нещо което наподобяваше бургер. Имаше и вода, от която пих много и жадно. После кратката почивка свърши и се върнах към работата си.

Привечер, когато дойде време работата да приключи, бях като разглобен. Всичко ме болеше, робата ми беше прогизнала от пот, мазолите по дланите ми кървяха. Монасите събраха инструментите и тръгнаха обратно към манастира в индианска нишка, последвани от мен, накуцващ няколко метра след последния монах.

Мислено се засипвах с хули, един ден, а вече исках да побегна с писъци към удобният си и мързелив живот в щатите. Нямаше да се предам.




Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене