Блогрол
Постинг
31.08.2014 00:55 -
Наздраве, стари приятелю
Автор: damnation
Категория: Изкуство
Прочетен: 3629 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 31.08.2014 12:26
Прочетен: 3629 Коментари: 0 Гласове:
5
Последна промяна: 31.08.2014 12:26
Бяха минали години откакто за последен път се видяхме с Иван. Първи приятели като деца, неразделни от яслите, бяхме заедно на първия си учебен ден, беше до мен когато кучето ми, прекрасна немска овчарка, кръстена Рекс бе блъсната от кола, бяхме заедно на купон когато за пръв път целунах момиче.
Обещавахме си как ще следваме заедно, ще си кумуваме един на друг, ще сме неразделни, докато смъртта ни раздели.
После обаче завършихме гимназия и пътищата ни се разделиха – мен ме приеха да следвам медицина в София, той се провали на изпитите и остана в родният град, където щеше да помага на баща си със семейният бизнес. За една година, докато дойде време за нови изпити и знаете ли, бях убеден, че от втория път ще го приемат. Но годината мина, Иван дори не се опита да кандидатства – имало много работа, каза. Догодина, задължително, над сто процента. После мина още една година, и още една, и още една. Не мога да обясня какво точно сложи край на приятелството ни – дали многото километри, дали промяната, която настъпи в живота ми покрай професията, дали просто неразделните деца се превърнаха в несъвместими възрастни.Това е един крайно философски въпрос, а мен не ме бива да философствам много. Редките ни срещи се превърнаха в телефонни разговори, телефонните разговори в чат, а чата се превърна в кратки коментари когато Фейсбук ни напомнеше за рожденните ни дни. Минаха години, аз станах уважаван педиатър, а Иван замина на гурбет в чужбина. И изчезна.
Продължих да имам някаква връзка с Явор, общ приятел, също от града, обаче... не беше същото. Иван беше „моят човек“.
Времето мина, от младеж се превърнах в мъж, после мъжеството ми премина своят зенит, появиха се първите бели коси, първите бръчки, първите проблеми със децата ми, достигнали вече до досадния тийнеджърски статус. Срам, не срам, почти бях забравил своят другар.
Докато не ми се обади.
- Ало, Антоне, можеш ли да познаеш кой се обажда? - попита ме мъжки глас, звънящ от непознат номер. - Не, съжалявам – отвърнах. Търсеха ме толкова много хора. - Ееее, разочароваш ме. А сега?
Бих познал това френско „р“ и след сто години.
- Иване? - възкликнах.
- Ааааа, добро утро! Как си, какво става с теб?
Разказах му набързо за кариерата и семейството си. Винаги е трудно да събереш десетилетие от живота си в няколко изречения, особено по телефона, но положих сериозни усилия.
- Супер, супер! - А с теб какво става бе, калпазанин? - попитах. - Абе тя е една дълга и широка, не е за телефон.Ама знаеш ли какво, по случайност съм в София, можем да се видим на по чашка тия дни. - Страхотна идея! - отвърнах – Тъкмо ще те запозная с жената и децата. - А, нека не бързаме, нека се видим само двамата като едно време.
Почувствах се странно от това, но какво пък. Не бях излизал „по мъжки“ от години. - Страхотно! - отвърнах – Дай да се уговорим кога и къде.
Уговорихме се.
Чаках го на резервираната маса в топлата юнска вечер. Бяхме се уговорили да се срещнем в приятно тихо заведение в центъра, което помнех с добро от младежките си години. Евтин алкохол, винаги симпатични сервитьорки, не че имаше значение, и близо до много други заведения, в които купонът евентуално да еволюира.
- Много си остарял бе, Антоне – гласът му ме стресна. Някак си се бе появил зад гърба ми, въпреки че гледах към входа на заведенито, чакайки да видя старият си другар. - И ти не си първа младост – отвърнах автоматично. Чак после го огледах. Висок, слаб, със закачлива искрица в зелените очи, Иван всъщност изглеждаше доста по-млад от мен. - Така е, така е – съгласи се той – Виждам, че си взел цяла бутилка уиски, май няма да го даваме кротко, а? - Е, имаме толкова много да си казваме – отвърнах с усмивка – Хайде, седни, стига си стърчал там.
Интересното е, че не помня много от разговора ни. Разказах му за семейството си, за децата, за работата, оплаках се от вече все по-рядката сутрешна ерекция. Глупави неща, мъжки призказки. Смяхме се много. Говорех предимно аз, Иван винаги е бил мълчалив и не си е падал да говори за себе си. Но ясно помня как приключи разговорът ни.
- Абе, пич, помниш ли че ти имаше едно куче навремето, Рин-тин-тин ли, как беше? - Рекс. - Същия. Дето го блъсна кола. - Да? - А помниш ли как тогава търсехте кой е виновен с вашите, и така и не разбрахте. - Да. Странно, в града уж всеки познаваше всеки. - Та... трябва да ти призная. Братовчедите от Варна бяха на гости тогава с чичо, та те го удариха.
Замълчах.
- Извинявай, че чак сега ти казвам, ама тогава ме беше страх да не ни развали приятелството. Обаче ме яде, разкъсва ме направо всичките тия години, и реших че е време да знаеш. Би ли могъл да ми простиш? - Разбира се, това беше преди цяла вечност. Няма проблеми – казах, всъщност почти искрено. Наистина беше преди цяла вечност, но нещо в мен се беше счупило тогава. До ден днешен не съм си взимал друг домашен любимец, дори заради децата.
- Не е само това обаче. Помниш ли Галя?
Галя. Първата ми по-сериозна връзка в гимназията. Пишех стихове за нея, галех косите и с часове, правехме планове как ще се оженим след време.После в един момент охладня и дори спря да говори с мен, без обяснение, без да съм се провинил с нещо, ей така от раз.
- Да? - отвърнах - Абе на един купон аз май малко... малко и го вкарах, та след това спря да движи с теб – Иван пусна смутена усмивка. - Аха. - Да. Нямаш представа колко съжалявам... бях пиян, наистина не осъзнавах че е тя.
- Аха...
- Можеш ли да простиш и това?
Можех. Толкова много любови и раздели имаше след Галя, че дори не можех да си спомня как точно изглеждаше. - Да - Много е важно за мен, моля те, кажи го на глас, ама искрено – прощавам ти за всичко. - Прощавам ти за всичко – отвърнах и за да затопля малко внезапно изстудялата атмосфера, продължих с шега – Стига да нямаш още мръсни тайни за споделяне. - Не, това е. Благодаря ти, стари приятелю. - Наздраве, стари приятелю – отвърнах и вдигнах чашата. Пихме до дъно.
Разбира се, как точно съм се прибрал и какво е ставало след това ми се губи. Срещите със стари приятели винаги са нож с две остриета. Когато малко се свестих, реших да му звънна.
- Грешка, набрали сте несъществуващ номер – упорито ми отговаряше механичен глас, колкото и да звънях. „Какво пък, технологии, кой знае какво се е скапало“ - помислих си. „Има ми номера, ще ми звънне“
Но реших да звънна на Явор, да се изфукам, пък и ми беше звънял няколко пъти напоследък, но все се случваше така, че да не мога да му вдигна.
- Яворе, познай с кого пих снощи. - Де да знам, с папата? - Не бе, ама почти толкова рядко срещано животно. С Иван пихме!
- Глупак – чу се от другата страна и ми затвори. Това ме озадачи и звъннах отново. - Какво има бе, Яворе, яд те че не те поканихме ли? Кратко мълчание, а после: - Ама ти нищо ли не знаеш? - Не, какво да знам?
Дълбока въздишка, последвана от:
- Не може да си пил с Иван бе, братле. Случил се е някакъв инцидент в работата му, не знам какво точно. Иван почина преди три седмици, звънях ти за погребението...
После обаче завършихме гимназия и пътищата ни се разделиха – мен ме приеха да следвам медицина в София, той се провали на изпитите и остана в родният град, където щеше да помага на баща си със семейният бизнес. За една година, докато дойде време за нови изпити и знаете ли, бях убеден, че от втория път ще го приемат. Но годината мина, Иван дори не се опита да кандидатства – имало много работа, каза. Догодина, задължително, над сто процента. После мина още една година, и още една, и още една. Не мога да обясня какво точно сложи край на приятелството ни – дали многото километри, дали промяната, която настъпи в живота ми покрай професията, дали просто неразделните деца се превърнаха в несъвместими възрастни.Това е един крайно философски въпрос, а мен не ме бива да философствам много. Редките ни срещи се превърнаха в телефонни разговори, телефонните разговори в чат, а чата се превърна в кратки коментари когато Фейсбук ни напомнеше за рожденните ни дни. Минаха години, аз станах уважаван педиатър, а Иван замина на гурбет в чужбина. И изчезна.
Продължих да имам някаква връзка с Явор, общ приятел, също от града, обаче... не беше същото. Иван беше „моят човек“.
Времето мина, от младеж се превърнах в мъж, после мъжеството ми премина своят зенит, появиха се първите бели коси, първите бръчки, първите проблеми със децата ми, достигнали вече до досадния тийнеджърски статус. Срам, не срам, почти бях забравил своят другар.
Докато не ми се обади.
- Ало, Антоне, можеш ли да познаеш кой се обажда? - попита ме мъжки глас, звънящ от непознат номер. - Не, съжалявам – отвърнах. Търсеха ме толкова много хора. - Ееее, разочароваш ме. А сега?
Бих познал това френско „р“ и след сто години.
- Иване? - възкликнах.
- Ааааа, добро утро! Как си, какво става с теб?
Разказах му набързо за кариерата и семейството си. Винаги е трудно да събереш десетилетие от живота си в няколко изречения, особено по телефона, но положих сериозни усилия.
- Супер, супер! - А с теб какво става бе, калпазанин? - попитах. - Абе тя е една дълга и широка, не е за телефон.Ама знаеш ли какво, по случайност съм в София, можем да се видим на по чашка тия дни. - Страхотна идея! - отвърнах – Тъкмо ще те запозная с жената и децата. - А, нека не бързаме, нека се видим само двамата като едно време.
Почувствах се странно от това, но какво пък. Не бях излизал „по мъжки“ от години. - Страхотно! - отвърнах – Дай да се уговорим кога и къде.
Уговорихме се.
Чаках го на резервираната маса в топлата юнска вечер. Бяхме се уговорили да се срещнем в приятно тихо заведение в центъра, което помнех с добро от младежките си години. Евтин алкохол, винаги симпатични сервитьорки, не че имаше значение, и близо до много други заведения, в които купонът евентуално да еволюира.
- Много си остарял бе, Антоне – гласът му ме стресна. Някак си се бе появил зад гърба ми, въпреки че гледах към входа на заведенито, чакайки да видя старият си другар. - И ти не си първа младост – отвърнах автоматично. Чак после го огледах. Висок, слаб, със закачлива искрица в зелените очи, Иван всъщност изглеждаше доста по-млад от мен. - Така е, така е – съгласи се той – Виждам, че си взел цяла бутилка уиски, май няма да го даваме кротко, а? - Е, имаме толкова много да си казваме – отвърнах с усмивка – Хайде, седни, стига си стърчал там.
Интересното е, че не помня много от разговора ни. Разказах му за семейството си, за децата, за работата, оплаках се от вече все по-рядката сутрешна ерекция. Глупави неща, мъжки призказки. Смяхме се много. Говорех предимно аз, Иван винаги е бил мълчалив и не си е падал да говори за себе си. Но ясно помня как приключи разговорът ни.
- Абе, пич, помниш ли че ти имаше едно куче навремето, Рин-тин-тин ли, как беше? - Рекс. - Същия. Дето го блъсна кола. - Да? - А помниш ли как тогава търсехте кой е виновен с вашите, и така и не разбрахте. - Да. Странно, в града уж всеки познаваше всеки. - Та... трябва да ти призная. Братовчедите от Варна бяха на гости тогава с чичо, та те го удариха.
Замълчах.
- Извинявай, че чак сега ти казвам, ама тогава ме беше страх да не ни развали приятелството. Обаче ме яде, разкъсва ме направо всичките тия години, и реших че е време да знаеш. Би ли могъл да ми простиш? - Разбира се, това беше преди цяла вечност. Няма проблеми – казах, всъщност почти искрено. Наистина беше преди цяла вечност, но нещо в мен се беше счупило тогава. До ден днешен не съм си взимал друг домашен любимец, дори заради децата.
- Не е само това обаче. Помниш ли Галя?
Галя. Първата ми по-сериозна връзка в гимназията. Пишех стихове за нея, галех косите и с часове, правехме планове как ще се оженим след време.После в един момент охладня и дори спря да говори с мен, без обяснение, без да съм се провинил с нещо, ей така от раз.
- Да? - отвърнах - Абе на един купон аз май малко... малко и го вкарах, та след това спря да движи с теб – Иван пусна смутена усмивка. - Аха. - Да. Нямаш представа колко съжалявам... бях пиян, наистина не осъзнавах че е тя.
- Аха...
- Можеш ли да простиш и това?
Можех. Толкова много любови и раздели имаше след Галя, че дори не можех да си спомня как точно изглеждаше. - Да - Много е важно за мен, моля те, кажи го на глас, ама искрено – прощавам ти за всичко. - Прощавам ти за всичко – отвърнах и за да затопля малко внезапно изстудялата атмосфера, продължих с шега – Стига да нямаш още мръсни тайни за споделяне. - Не, това е. Благодаря ти, стари приятелю. - Наздраве, стари приятелю – отвърнах и вдигнах чашата. Пихме до дъно.
Разбира се, как точно съм се прибрал и какво е ставало след това ми се губи. Срещите със стари приятели винаги са нож с две остриета. Когато малко се свестих, реших да му звънна.
- Грешка, набрали сте несъществуващ номер – упорито ми отговаряше механичен глас, колкото и да звънях. „Какво пък, технологии, кой знае какво се е скапало“ - помислих си. „Има ми номера, ще ми звънне“
Но реших да звънна на Явор, да се изфукам, пък и ми беше звънял няколко пъти напоследък, но все се случваше така, че да не мога да му вдигна.
- Яворе, познай с кого пих снощи. - Де да знам, с папата? - Не бе, ама почти толкова рядко срещано животно. С Иван пихме!
- Глупак – чу се от другата страна и ми затвори. Това ме озадачи и звъннах отново. - Какво има бе, Яворе, яд те че не те поканихме ли? Кратко мълчание, а после: - Ама ти нищо ли не знаеш? - Не, какво да знам?
Дълбока въздишка, последвана от:
- Не може да си пил с Иван бе, братле. Случил се е някакъв инцидент в работата му, не знам какво точно. Иван почина преди три седмици, звънях ти за погребението...
Няма коментари
Търсене
