Наскоро бях на село.
Не моето такова, градско чадо съм, та ми липсват всичките плюсове и минуси които носи принадлежноста към някое село. Бях при роднини на приятелката ми.
За малко да не отида, всъщност, защото него ден ме мъчеше страшен зъбобол, в резултат бях недоспал и кисел, а и да, нямаше да мога да си взема компютъра, ала след кратко пазарене се съгласих и поехме на път.
Никога не съм имал каквото и да било против селата, ще знаете, просто съм домошар. И не обичам да пътувам ( освен във лукс класа, която обаче така или иначе не ми е по джоба ). Пък и на моменти съм си доста мързелив.
След близо пет часа пътуване стигнахме. Личеше си, че някога, преди да бъдем сполетени от съмнителната свобода на „демокрацията“ селото е било голямо, развиващо се – личи си както по броя на къщите, повечето от които празни, така и по наличието на гимназия ( затворена ) и библиотека ( все още мъчеща се да просъществува ). По-късно разбрах, че в най-добрите си дни, селото е населявано от близо седем хиляди души. В момента са около 500.
В това почти изоставено, носещо спомените на „старото време“ и сякаш осенено от сянката на изгубените надежди село, аз преживях два вълшебни дни.
Първото което ме изненада е тишината, спокойствието. Такива, на каквито свикналия с шума на милионния град човек не е свикнал, такива за които не бях подготвен. Плашещи, за малко.
Прекрасни, щом първоначалния шок отмине. Защото колкото съм свикнал с шума, с звуците от улицата, с непрестранните битови шумове в блока, с алармите на колите и шумните гуляи в наблизо намиращия се чалга ресторант, толкова са ми и дотегнали.
Винаги съм жадувал за малко тишина.
Просто, до скоро не го знаех.
Друго, което не мога да не спомена, е храната. Яжте си, хора, разните там стандарти „Стара планина“ , тъпчете се с консерванти, стабилизатори и Е-та, слушайте разни министри, обясняващи с сълзи на очи как това е вкуса на детството им. Аз вече определено предпочитам суджука, сиренето и доматите от село. И ракията, и ракията, ако сме честни. Пък нека Европата ме съди.
Оказа се, поне за моя изненада, че „селото“ не значи че си попаднал вдън гори тирилейски. Мобилните оператори имат покритие. Има си кабелна. И интернет. Има дискотека, работеща през лятото, когато новоизпечените „граждани“ изритат отрочетата си при баба и дядо. Има и цигари без бандерол в бакалията. Има кръчма, и всяка неделя – бит пазар. Нищо не липсва. Освен май надежди.
И ги има и хората, млади, повече стари, и неграмотни, и образовани, и бедни, и богати. И щом те видят, млад човек, от големия град, все питат „Тук ли ще живееш?“ и те гледат с очакване.
Не съм мислел, че ще го кажа на глас, още по-малко че ще го напиша но : Искам да живея на село.
Без дори да се замислям, бих заменил апартамента, уж проспериращата кариера, близоста на „Макдоналдс“ и „Била“ за една къща, една градина и много спокойствие.
Ала няма как.
Имоти има, колкото и каквито желаеш – от съборетини, до китни къщи на два ката, с градините, с овошките, с курника и кочината, някой дори и с вътрешна тоалетна, на цени повече от смешни. В момента в който наострих уши като елф за офертите, заваляха обещания – кой можел да помогне за дървата, кой можел да помогне да се постегне оградата, хората са готови да помогнат, само и само да привлекат поне едно младо семейство. А защо не и повече.
Примамливо звучи. Странно, ала примамливо звучи и труда в градината, усилията сам да си отгледаш храната, сам да си правиш ремонтите. Примамливо звучи, особено когато си се оттегчил до краен предел от стоенето зад компютъра, надцакването с колегите кой ще блесне че да хване я премия, я повишение, и всепоглъщащата сивота на столицата ни.
И не звучи страшно, че ако ти трябва банка, или лекар, или да си купиш нещо повече от насъщния, трябва да пътуваш повече от час до окръжния град, тъй щото в момента и в София пътуването отнема горе-долу толкова време, колкото и работния ден на човек.
Ала няма как...
Защото и за градината, и за прасето в кочината, трябват средства. Такива, които няма как да си набавиш на село. Трябват и за тока, и за водата, и за интернета от който трудно ще се откажеш. И за захар, и за кафе.
А за момента, дори професията ти да го позволява, работодателите в България се изприщват щом чуят словосъчетанието „работа от вкъщи“. По неведоми причини, защото в цивилизования свят е широко разпространено и популярно явление. Пък на село работа няма.
Тъй че аз, ще си остана само с бляновете. И ще изпълня обещанието си да отида отново, дори и пак да ме боли зъб.
Не мога да изкарам лозунги „Върнете се в селата“ или „ Оттеглете се от шума и хаоса на големия град“. Защото е трудно, и не е за всеки.
Пък и хората със средства сами са се сетили, търсейки укритие в все по-отдалечени от градовете компекси и вилни зони. Това, че „Лидъл“ и „Фантастико“ ги следват по петите си е техен проблем.
Просто... дайте шанс на селото. Не го забравяйте и не се срамувайте от него. И помнете, че „селянин“ е по-скоро професия. Селяндур е срамната титла, несвързана с географията и местоживеенето. Селяндури има и на жълтите павета.
И определено не пропускайте, ако някой ви предложи почерпка с домашна ракийка, вино или туршия. Иначе, ще изгубите.
01.12.2010 23:59
Поздрав за постингът!
Поздрави :)
