Блогрол
Постинг
11.01.2008 15:24 -
Полетът
Автор: damnation
Категория: Изкуство
Прочетен: 2009 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 14.02.2010 12:34
Прочетен: 2009 Коментари: 1 Гласове:
0
Последна промяна: 14.02.2010 12:34
С огромно удоволствие ви представям разказът си, спечелил първа награда в конкурса за
" Фентъзи разказ с празнична тематика " . Оригиналната публикация може да бъде видяна на този адрес : http://www.sivosten.com/content.php?review.777
Стефан Червенков
ПОЛЕТЪТ
Градът изглеждаше невероятно красив, гледан от тази височина. Фаровете на колите по "Цариградско" се сливаха в двупосочен златен поток, във феерична река от електрически светулки, гонещи се по асфалта. Зимното небе беше чисто и обсипано със звезди, безбройни свидетели на живота, бдящи над света. Въпреки че синоптиците обещаваха снежна Коледа, засега небето беше напълно безоблачно и вятърът, макар и студен, не смразяваше.
Мъжът с отработено движение извади цигара и я запали, направил заслон на трептящия пламък с шепите си. Дългата му рошава коса се развяваше свободно, брадатото му лице не трепваше, а светлите му очи бяха взрени в нещо далечно и недостижимо.
* * *
Родил се бе в коледната сутрин и родителите му, добри християни и мили хора, но лишени от въображение, го бяха кръстили Христо. Не че на името му имаше нещо, но кой знае, може би то бе предопределило бъдещето на момчето.
Христо растеше като напълно нормално момче - играеше, учеше се, беше безкрайно любопитен и искаше да знае всичко. Малката му странност, че мечтаеше да лети, не го правеше по различен от другите момчета, за децата е нормално да мечтаят за неизпълними неща. Редовно, стига да беше сам, за да не му се карат или да не се опитат да го спрат, той се качваше на нещо високо - легло, маса, скрин и скачаше, размахал ръчичките си като птица, за да падне миг по късно на пода. Въпреки падането, той не се отказваше и след време пробваше пак, отново и отново.
Вече бе тръгнал на училище, когато по телевизията видя научно-популярно предаване за индийските факири, които можеха да се издигат над земната повърхност със силата на разума си. Наричаха го левитация и концепцията тутакси допадна на Христо. Винаги щеше да помни първия опит да левитира. Сякаш нещо в него, познание древно като света и същевременно отдавна забравено го напътстваше какво да прави. Легна. Затвори очите си. Концентрира се в мисълта как тялото му олеква и се отлепя от земната повърхност. Забави дишането си.
Когато посмя да отвори очите си, видя, че се е издигнал над леглото - наистина, с по-малко от два сантиметра, но е успял. Засмя се и изгуби контрола си, за да тупне отново в леглото. Това не беше толкова важното сега. Щом бе успял веднъж, щеше да успее отново.
* * *
Пое последната дръпка никотин и катрани от цигарата и я хвърли през ръба на покрива, след което с интерес проследи пътя и надолу, и променящата се от вятъра траектория. Странно, до скоро не можеше да понася цигарите, не можеше да разбере колко глупав трябва да си, за да се самоубиваш с тях, бавно, скъпо и сигурно, ден след ден и година след година. Сега разбираше. Всъщност, в момента цигарите бяха най-добрия му приятел. Последния му приятел.
Запали нова.
* * *
До прогимназията Христо беше усъвършенствал левитацията до толкова, че можеше да се придвижва спокойно, носейки се на няколко сантиметра над повърхността. Разбира се, правеше го тайно и на спокойствие, понеже хората не му вярваха, а и по някаква причина, когато някой го гледаше, не можеше да се концентрира достатъчно. Веднъж, докато беше на море с родителите си, той успя да се измъкне за малко и откри малък и самотен плаж. Беше прочел вече библията за деца и много искаше да види дали и той може да ходи по водата, като спасителя Христос, на когото бе кръстен. Успя.
В седми клас, освен че започна да учи информатика и чужд език, момчето със странната дарба за пръв път се срещна и с нещо друго. С любовта. В лицето на сладката и бъбрива Мая, той видя принцесата от приказките, красивата дева от фентъзи романите. Видя всичко за което си бе мечтал тайничко в образа на момичето. Христо бе хубаво момче, с гъста къдрава коса и топли зелени очи, отличник и любимец на учителите, та не му бе трудно да спечели вниманието й. Първо седнаха на един чин, после почнаха да се събират да учат заедно, ходиха на кино, говореха си. Но така и не успяваше да я целуне и да я накара да погледне на него като на нещо повече от другар.
Един хубав пролетен ден, докато се разхождаха след училище в Южния парк, в небето над тях прелетя граблива птица - не можеха да определят каква е точно, пък и нямаше значение.
- Виж колко е красива и величествена - беше казала Мая, гледайки захласнато към кръжащата над тях сянка. - Само си размахва крилете и се носи спокойно в безкрая. Какво не бих дала да мога и аз да полетя!
- Ами... не да летиш, но мога да те науча на нещо подобно - бе отговорил Христо и веднага бе съжалил за казаното, виждайки интереса в очите и. - То не е точно летене, ама прилича.
- Покажи ми - бе настояла тя.
Окрилен от силата на любовта, младежът се засили към стълбите пред тях и вместо да спре на ръба на най-горната, просто продължи напред във въздуха. За да продължи демонстрацията си и да покаже умението си в цялата му прелест, той се обърна и пое обратно към Мая, носейки се над земята.
- Страхотно!!! - изписка тя. - Можеш ли да ме научиш?
Следващите няколко часа прекараха в уроци, той внимателно и обясняваше, а тя го слушаше и следваше инструкциите му. Когато започна да се стъмва Христо и предложи да си тръгват и да продължат на другия ден.
- Глупости - каза тя - Няма да си тръгна преди поне да опитам.
Преди момчето да може да реагира, тя се засили към стълбите и отскочи от последната, след което падна и почна да се търкаля надолу по стъпалата. Когато Христо слезе, я намери да седи в прахта и да плаче, а на коляното и имаше грозна кървава рана. Други, по-малки, но пак кървящи се виждаха по дланите и лактите и.
-Защо? - хлипаше тя - Защо не мога? Боли ме.
Отново същото вътрешно усещане обзе Христо, като знание, което никога не си придобивал, а винаги си имал и в един момент просто изплува в главата ти. Той нежно постави ръцете си върху раменете й, и вълна от топлина и обич премина през цялото му тяло. Раните започнаха да се смаляват като по чудо и след по-малко от минута съвсем се затвориха.
-Ти...ти...как го направи? - учудено питаше тя, а той мълчеше понеже не знаеше какво да и отговори.
- Хайде да се прибираме - накрая каза. - Раните бяха малки и просто минаха бързо.
След това Мая почна да страни от него и не след дълго се премести в друго училище.Това като че ли не направи впечатление на Христо, защото така или иначе той вече не искаше да са заедно. Нито да лети. Нищо никога не му бе доставяло такова удоволствие като лечителството и той вече бе взел решение да стане лекар. Да лекува, да спасява животи, да прогонва болката и тъгата, да дава надежда. Отново и отново да изпитва вълната от върховна любов и слънчева топлина, която премина през тялото му, докато лекуваше раните на съученичката си.
***
Облаците бавно се приплъзваха по зимното небе, големи и пухести, сякаш отдалеч казваха, че идват само за да пуснат един хубав снеговалеж, след което си имат друга работа. Въпреки че часът наближаваше 22:00 и бе бъдни вечер, потокът от коли не бе намалял.
Мъжът запали поредната цигара. Не можеше да каже коя е за деня. Всъщност, май бе отворил третия пакет. Погледна грозното предупреждение "Пушенето убива" и се усмихна криво. Все едно на някой му пукаше.
Разкърши раменете си и направи една крачка към ръба. Да, колкото и да бе мръсна, колкото и да бе неподдържана, хаотична и неприятна за живеене, от тук София изглеждаше прекрасно.
***
Завърши Медицинската Академия с отличие и се зае специализацията си. И лекуваше ден след ден - рани, болести, страхове. Уж случайното му докосване изцеляваше и рак и слепота и настинка и шизофрения, но успяваше да скрие участието си. Все повече ставаха чудесата около него, а той си оставаше обикновен млад мъж, не по-различен от връстниците си. И все пак имаше нещо в погледа му, нещо в излъчването му, което караше околните да му вярват и да го следват, да го ценят. Да го обичат.
Още като първокурсник се бе запознал с Милена - хубава и жизнерадостна студентка по журналистика и скоро след запознанството им, между тях грейна пламъка на любовта.
В един хубав ден двамата се разхождаха по "Витошка", хванати ръка за ръка, когато пред тях се изпречи стара циганка - мръсна, окъсана, беззъба и отблъскваща.
- Добър да е денят ти момчето ми - усмихна му се тя - И на хубавата ти дама да е такъв, Бог само щастие и здраве да ви дава. Дай да ти гледам на ръка момче, бъдещето ти да видя.
- Хайде,позволи й - беше казала Милена - Искам да видя ще си вземеш ли изпитите.
Христо подаде недоверчиво ръката си на старата жена. Въпреки дарбата си, той беше крайно скептичен относно съществуването на магии и окултните теории. Доволна че е зарибила още един балък, когото да наплаши и да изръси за пари, циганката бързо награби шепата му, за да я пусне уплашено секунда по-късно и да отскочи чевръсто назад.
- На 25-ти декември ли си роден дете? - попита го тя. Наглостта и лукавството бяха изчезнали от погледа й.
- Ами...да, защо ? - смутено попита Христо.
- Ти имаш Дарбата дете. Имаш я, и още как. Само че знай, че тя не носи щастие на този, който я притежава. Пази я, защото рано или късно ще се изчерпи... и тогава ще страдаш. И докато си жив няма да има друго коледно дете. Бог да те пази и закриля! - след тези думи старицата се бе обърнала и бързо изчезна в тълпата.
- Дарба? За какво говореше тя? Я си провери джобовете да не те е пребъркала докато ти говореше глупости - започна да реди Милена - Кой знае какво е замислила.
- Остави, я просто побъркана циганка - беше отговорил Христо, ала бе много смутен. - Имам дарбата да съм адски чаровен и затова сега няма да ми откажеш да изядем по една мелба.
Минаха няколко години. От стажант Христо бързо се превърна в добър и търсен млад лекар, чиито пациенти винаги си тръгваха след прегледа му здрави и изпълнени с енергия. Лекуваше и млади, и стари, и бедни, и богати, без да иска отплата и да се възгордява. Въпреки това все повече пациенти усещаха че той им е помогнал някак и намираха как да изкажат своята благодарност - кой с пари, кой с думи, кой просто с усмивка.
С Милена бяха сключили граждански брак и живееха щастливи - нейната кариера също се развиваше и бързо се бе превърнала в една от най-обещаващите дами в журналистиката. И никой вече не помнеше срещата с циганката и плашещите и думи.
Двамата отлагаха момента в който ще се сдобият с дете - бяха млади и имаха цялото време на света на тяхно разположение. А и младата жена искаше да се пребори за наистина стабилна позиция в професията си, където загубата на една година време можеше да бъде фатална.
* * *
Един час преди полунощ. Току що първите снежинки колебливо бяха започнали да се спускат от нощното небе, носещи обещанието за красива празнична нощ.
Още една стъпка към ръба. Още една цигара.Скоро...
* * *
Христо бе успял да събере средства и да отвори частен кабинет. И скоро след това пред него започна да се образува ежедневна опашка от страдащи болни, които с радост се разделяха с неприлично малката такса за преглед при младия лекар, за да си тръгнат малко по-късно здрави. За да обясни пред медиите, който малко по-малко бяха започнали да любопитстват от къде идва умението му да лекува, надарения лечител беше почнал да се интересува и от билколечение и да дава на пациентите си домашно приготвени цярове от напълно безвредни, но и безполезни билки. Пред колегите си медици запазваше спокойствие и скромно казваше, че всъщност лечението идва от убеждението на пациентите, че им дава невероятни лекове.
- Плацебо - отговаряше той - Когато човек вярва, че ще оздравее, няма нелечима болест.
Разбира се, в края на деня, последните прегледи отнемаха повече време, защото му бе трудно да се докосне до топлината, до Дарбата си. Отдаваше го на умората и с вежлива усмивка молеше следващите пациенти да дойдат на другият ден.
Милена бе успяла да влезе в редакционната колегия на едно от най-четените Хайлайф списания и макар длъжността да не бе твърде престижна, и носеше слава, успехи и добро заплащане. Вече все по-често и по-често обсъждаха варианта за бебе.
* * *
И още една цигара. Ръцете му воняха на цигарен дим, дрехите и косата му - също. Всичко вече ухаеше на тютюн. Нямаше значение. Когато се съсредоточеше в малкото огънче на върха им и в извиващите се в сложни нишки дим, той успяваше да намери това спокойствие и чистота, които алкохола и наркотиците не можеха да му дадат.
Ядно смачка празния пакет и го изхвърли. Имаше още един, неотворен в джоба.
* * *
Дарбата не искаше да се появи. Колкото и да се мъчеше, не можеше да докосне топлината, не можеше да накара енергията да протече през тялото му. Взе си отпуска и с Милена заминаха на пътешествие из България - и двамата смятаха че няма по-хубаво място по земното кълбо. А и вече бяха решили да имат дете - не можеха да си позволят твърде големи разходи. Обикаляха курортите и историческите паметници, заведения и природни забележителности.
И малко по-малко топлината сякаш започна да се завръща. "Ще я щадя" - мислеше си той - " Все пак съм дипломиран лекар. Ще лекувам когото мога с традиционни методи и лекарства, а Дарбата ще оставям за тези които не мога да изцеля с хапове"
Почивката се отрази добре и на двамата. Обичаха се силно, сякаш току що бяха започнали връзката си.
Беше вечер и двамата пътуваха към София - време беше пак да се заемат с професиите си. В колата радиото свиреше тиха, приятна музика, а двамата пееха в дует.
- Обичам те - каза тя, след като песента свърши. - И скоро ще имам дете от теб
Христо се обърна към Милена и се усмихна.Толкова обич имаше в погледа му, толкова бе щастлив в този момент. Така и не разбра какво точно ги удари. Колата излетя от пътя и се претърколи в дерето, обкръжена с ореол от прах и разхвърчали се части, падна на предницата си и се обърна по таван.
Христо бавно се свести. Висеше с главата надолу от седалката, здраво овързан с предпазните колани. Болеше го на много места и усещаше стичаща се по лицето му кръв, но беше добре. Погледна към Милена. Тя не обичаше да слага колани, винаги казваше, че я задушават и почва да и се повръща когато си сложи. Тялото и се бе превърнало в безформена кървава купчина. Бавно, отчаяно Христо се освободи от коланите и се измъкна от колата, след което погледна отново любимата си. Въпреки че раните и бяха страшни, тя бе още жива. Измъкна я. Болката я бе пощадила, пращайки я в бездните на безсъзнанието. Младият лекар я пое в прегръдките си и се пресегна да докосне светлината. Усети я. Усети изплъзващия се живот на съпругата си, както и на плода в утробата и. Пресегна се като удавник за глътка въздух, силно, търсещо, молещо. Пресегна се със сила, като никога досега, вложи цялата си воля в това. Не погали Дарбата. Насили я, заповяда й, сграбчи я. Милена дойде в съзнание. Отвори очите си и го погледна с обич. Тогава топлината избяга и бе заменена от студ и мрак, неразрушими и безкрайни.
-О..обичам те. - каза тя. Очите и се замъглиха и се затвориха, за да не се отворят никога пак.
Когато полицаите го намериха, Христо още прегръщаше изстиналия й труп. Прибраха го в линейката и го затвориха в болница. Питаха го разни неща. Говориха му. Успокояваха го. Не го интересуваше. Всичко беше свършило.
* * *
23:58
Време беше. Вятърът се бе усилил много и завихряше малки въртушки от сняг и градски отпадъци около антените на покрива.
Нямаше да има друг като него, докато той бе жив. Той застана на ръба на покрива и се загледа в града под него. Най-сетне колите бяха намалели. Нормалните хора бяха при семействата си в този момент.
Вдигна поглед към небето. "Дано следващото коледно дете, дано следващия с Дарбата да бъде по-щастлив от мен. И по-умен"
Христо прекрачи в мрака и за пръв и последен път, наистина полетя.
КРАЙ
" Фентъзи разказ с празнична тематика " . Оригиналната публикация може да бъде видяна на този адрес : http://www.sivosten.com/content.php?review.777
Стефан Червенков
ПОЛЕТЪТ
Градът изглеждаше невероятно красив, гледан от тази височина. Фаровете на колите по "Цариградско" се сливаха в двупосочен златен поток, във феерична река от електрически светулки, гонещи се по асфалта. Зимното небе беше чисто и обсипано със звезди, безбройни свидетели на живота, бдящи над света. Въпреки че синоптиците обещаваха снежна Коледа, засега небето беше напълно безоблачно и вятърът, макар и студен, не смразяваше.
Мъжът с отработено движение извади цигара и я запали, направил заслон на трептящия пламък с шепите си. Дългата му рошава коса се развяваше свободно, брадатото му лице не трепваше, а светлите му очи бяха взрени в нещо далечно и недостижимо.
* * *
Родил се бе в коледната сутрин и родителите му, добри християни и мили хора, но лишени от въображение, го бяха кръстили Христо. Не че на името му имаше нещо, но кой знае, може би то бе предопределило бъдещето на момчето.
Христо растеше като напълно нормално момче - играеше, учеше се, беше безкрайно любопитен и искаше да знае всичко. Малката му странност, че мечтаеше да лети, не го правеше по различен от другите момчета, за децата е нормално да мечтаят за неизпълними неща. Редовно, стига да беше сам, за да не му се карат или да не се опитат да го спрат, той се качваше на нещо високо - легло, маса, скрин и скачаше, размахал ръчичките си като птица, за да падне миг по късно на пода. Въпреки падането, той не се отказваше и след време пробваше пак, отново и отново.
Вече бе тръгнал на училище, когато по телевизията видя научно-популярно предаване за индийските факири, които можеха да се издигат над земната повърхност със силата на разума си. Наричаха го левитация и концепцията тутакси допадна на Христо. Винаги щеше да помни първия опит да левитира. Сякаш нещо в него, познание древно като света и същевременно отдавна забравено го напътстваше какво да прави. Легна. Затвори очите си. Концентрира се в мисълта как тялото му олеква и се отлепя от земната повърхност. Забави дишането си.
Когато посмя да отвори очите си, видя, че се е издигнал над леглото - наистина, с по-малко от два сантиметра, но е успял. Засмя се и изгуби контрола си, за да тупне отново в леглото. Това не беше толкова важното сега. Щом бе успял веднъж, щеше да успее отново.
* * *
Пое последната дръпка никотин и катрани от цигарата и я хвърли през ръба на покрива, след което с интерес проследи пътя и надолу, и променящата се от вятъра траектория. Странно, до скоро не можеше да понася цигарите, не можеше да разбере колко глупав трябва да си, за да се самоубиваш с тях, бавно, скъпо и сигурно, ден след ден и година след година. Сега разбираше. Всъщност, в момента цигарите бяха най-добрия му приятел. Последния му приятел.
Запали нова.
* * *
До прогимназията Христо беше усъвършенствал левитацията до толкова, че можеше да се придвижва спокойно, носейки се на няколко сантиметра над повърхността. Разбира се, правеше го тайно и на спокойствие, понеже хората не му вярваха, а и по някаква причина, когато някой го гледаше, не можеше да се концентрира достатъчно. Веднъж, докато беше на море с родителите си, той успя да се измъкне за малко и откри малък и самотен плаж. Беше прочел вече библията за деца и много искаше да види дали и той може да ходи по водата, като спасителя Христос, на когото бе кръстен. Успя.
В седми клас, освен че започна да учи информатика и чужд език, момчето със странната дарба за пръв път се срещна и с нещо друго. С любовта. В лицето на сладката и бъбрива Мая, той видя принцесата от приказките, красивата дева от фентъзи романите. Видя всичко за което си бе мечтал тайничко в образа на момичето. Христо бе хубаво момче, с гъста къдрава коса и топли зелени очи, отличник и любимец на учителите, та не му бе трудно да спечели вниманието й. Първо седнаха на един чин, после почнаха да се събират да учат заедно, ходиха на кино, говореха си. Но така и не успяваше да я целуне и да я накара да погледне на него като на нещо повече от другар.
Един хубав пролетен ден, докато се разхождаха след училище в Южния парк, в небето над тях прелетя граблива птица - не можеха да определят каква е точно, пък и нямаше значение.
- Виж колко е красива и величествена - беше казала Мая, гледайки захласнато към кръжащата над тях сянка. - Само си размахва крилете и се носи спокойно в безкрая. Какво не бих дала да мога и аз да полетя!
- Ами... не да летиш, но мога да те науча на нещо подобно - бе отговорил Христо и веднага бе съжалил за казаното, виждайки интереса в очите и. - То не е точно летене, ама прилича.
- Покажи ми - бе настояла тя.
Окрилен от силата на любовта, младежът се засили към стълбите пред тях и вместо да спре на ръба на най-горната, просто продължи напред във въздуха. За да продължи демонстрацията си и да покаже умението си в цялата му прелест, той се обърна и пое обратно към Мая, носейки се над земята.
- Страхотно!!! - изписка тя. - Можеш ли да ме научиш?
Следващите няколко часа прекараха в уроци, той внимателно и обясняваше, а тя го слушаше и следваше инструкциите му. Когато започна да се стъмва Христо и предложи да си тръгват и да продължат на другия ден.
- Глупости - каза тя - Няма да си тръгна преди поне да опитам.
Преди момчето да може да реагира, тя се засили към стълбите и отскочи от последната, след което падна и почна да се търкаля надолу по стъпалата. Когато Христо слезе, я намери да седи в прахта и да плаче, а на коляното и имаше грозна кървава рана. Други, по-малки, но пак кървящи се виждаха по дланите и лактите и.
-Защо? - хлипаше тя - Защо не мога? Боли ме.
Отново същото вътрешно усещане обзе Христо, като знание, което никога не си придобивал, а винаги си имал и в един момент просто изплува в главата ти. Той нежно постави ръцете си върху раменете й, и вълна от топлина и обич премина през цялото му тяло. Раните започнаха да се смаляват като по чудо и след по-малко от минута съвсем се затвориха.
-Ти...ти...как го направи? - учудено питаше тя, а той мълчеше понеже не знаеше какво да и отговори.
- Хайде да се прибираме - накрая каза. - Раните бяха малки и просто минаха бързо.
След това Мая почна да страни от него и не след дълго се премести в друго училище.Това като че ли не направи впечатление на Христо, защото така или иначе той вече не искаше да са заедно. Нито да лети. Нищо никога не му бе доставяло такова удоволствие като лечителството и той вече бе взел решение да стане лекар. Да лекува, да спасява животи, да прогонва болката и тъгата, да дава надежда. Отново и отново да изпитва вълната от върховна любов и слънчева топлина, която премина през тялото му, докато лекуваше раните на съученичката си.
***
Облаците бавно се приплъзваха по зимното небе, големи и пухести, сякаш отдалеч казваха, че идват само за да пуснат един хубав снеговалеж, след което си имат друга работа. Въпреки че часът наближаваше 22:00 и бе бъдни вечер, потокът от коли не бе намалял.
Мъжът запали поредната цигара. Не можеше да каже коя е за деня. Всъщност, май бе отворил третия пакет. Погледна грозното предупреждение "Пушенето убива" и се усмихна криво. Все едно на някой му пукаше.
Разкърши раменете си и направи една крачка към ръба. Да, колкото и да бе мръсна, колкото и да бе неподдържана, хаотична и неприятна за живеене, от тук София изглеждаше прекрасно.
***
Завърши Медицинската Академия с отличие и се зае специализацията си. И лекуваше ден след ден - рани, болести, страхове. Уж случайното му докосване изцеляваше и рак и слепота и настинка и шизофрения, но успяваше да скрие участието си. Все повече ставаха чудесата около него, а той си оставаше обикновен млад мъж, не по-различен от връстниците си. И все пак имаше нещо в погледа му, нещо в излъчването му, което караше околните да му вярват и да го следват, да го ценят. Да го обичат.
Още като първокурсник се бе запознал с Милена - хубава и жизнерадостна студентка по журналистика и скоро след запознанството им, между тях грейна пламъка на любовта.
В един хубав ден двамата се разхождаха по "Витошка", хванати ръка за ръка, когато пред тях се изпречи стара циганка - мръсна, окъсана, беззъба и отблъскваща.
- Добър да е денят ти момчето ми - усмихна му се тя - И на хубавата ти дама да е такъв, Бог само щастие и здраве да ви дава. Дай да ти гледам на ръка момче, бъдещето ти да видя.
- Хайде,позволи й - беше казала Милена - Искам да видя ще си вземеш ли изпитите.
Христо подаде недоверчиво ръката си на старата жена. Въпреки дарбата си, той беше крайно скептичен относно съществуването на магии и окултните теории. Доволна че е зарибила още един балък, когото да наплаши и да изръси за пари, циганката бързо награби шепата му, за да я пусне уплашено секунда по-късно и да отскочи чевръсто назад.
- На 25-ти декември ли си роден дете? - попита го тя. Наглостта и лукавството бяха изчезнали от погледа й.
- Ами...да, защо ? - смутено попита Христо.
- Ти имаш Дарбата дете. Имаш я, и още как. Само че знай, че тя не носи щастие на този, който я притежава. Пази я, защото рано или късно ще се изчерпи... и тогава ще страдаш. И докато си жив няма да има друго коледно дете. Бог да те пази и закриля! - след тези думи старицата се бе обърнала и бързо изчезна в тълпата.
- Дарба? За какво говореше тя? Я си провери джобовете да не те е пребъркала докато ти говореше глупости - започна да реди Милена - Кой знае какво е замислила.
- Остави, я просто побъркана циганка - беше отговорил Христо, ала бе много смутен. - Имам дарбата да съм адски чаровен и затова сега няма да ми откажеш да изядем по една мелба.
Минаха няколко години. От стажант Христо бързо се превърна в добър и търсен млад лекар, чиито пациенти винаги си тръгваха след прегледа му здрави и изпълнени с енергия. Лекуваше и млади, и стари, и бедни, и богати, без да иска отплата и да се възгордява. Въпреки това все повече пациенти усещаха че той им е помогнал някак и намираха как да изкажат своята благодарност - кой с пари, кой с думи, кой просто с усмивка.
С Милена бяха сключили граждански брак и живееха щастливи - нейната кариера също се развиваше и бързо се бе превърнала в една от най-обещаващите дами в журналистиката. И никой вече не помнеше срещата с циганката и плашещите и думи.
Двамата отлагаха момента в който ще се сдобият с дете - бяха млади и имаха цялото време на света на тяхно разположение. А и младата жена искаше да се пребори за наистина стабилна позиция в професията си, където загубата на една година време можеше да бъде фатална.
* * *
Един час преди полунощ. Току що първите снежинки колебливо бяха започнали да се спускат от нощното небе, носещи обещанието за красива празнична нощ.
Още една стъпка към ръба. Още една цигара.Скоро...
* * *
Христо бе успял да събере средства и да отвори частен кабинет. И скоро след това пред него започна да се образува ежедневна опашка от страдащи болни, които с радост се разделяха с неприлично малката такса за преглед при младия лекар, за да си тръгнат малко по-късно здрави. За да обясни пред медиите, който малко по-малко бяха започнали да любопитстват от къде идва умението му да лекува, надарения лечител беше почнал да се интересува и от билколечение и да дава на пациентите си домашно приготвени цярове от напълно безвредни, но и безполезни билки. Пред колегите си медици запазваше спокойствие и скромно казваше, че всъщност лечението идва от убеждението на пациентите, че им дава невероятни лекове.
- Плацебо - отговаряше той - Когато човек вярва, че ще оздравее, няма нелечима болест.
Разбира се, в края на деня, последните прегледи отнемаха повече време, защото му бе трудно да се докосне до топлината, до Дарбата си. Отдаваше го на умората и с вежлива усмивка молеше следващите пациенти да дойдат на другият ден.
Милена бе успяла да влезе в редакционната колегия на едно от най-четените Хайлайф списания и макар длъжността да не бе твърде престижна, и носеше слава, успехи и добро заплащане. Вече все по-често и по-често обсъждаха варианта за бебе.
* * *
И още една цигара. Ръцете му воняха на цигарен дим, дрехите и косата му - също. Всичко вече ухаеше на тютюн. Нямаше значение. Когато се съсредоточеше в малкото огънче на върха им и в извиващите се в сложни нишки дим, той успяваше да намери това спокойствие и чистота, които алкохола и наркотиците не можеха да му дадат.
Ядно смачка празния пакет и го изхвърли. Имаше още един, неотворен в джоба.
* * *
Дарбата не искаше да се появи. Колкото и да се мъчеше, не можеше да докосне топлината, не можеше да накара енергията да протече през тялото му. Взе си отпуска и с Милена заминаха на пътешествие из България - и двамата смятаха че няма по-хубаво място по земното кълбо. А и вече бяха решили да имат дете - не можеха да си позволят твърде големи разходи. Обикаляха курортите и историческите паметници, заведения и природни забележителности.
И малко по-малко топлината сякаш започна да се завръща. "Ще я щадя" - мислеше си той - " Все пак съм дипломиран лекар. Ще лекувам когото мога с традиционни методи и лекарства, а Дарбата ще оставям за тези които не мога да изцеля с хапове"
Почивката се отрази добре и на двамата. Обичаха се силно, сякаш току що бяха започнали връзката си.
Беше вечер и двамата пътуваха към София - време беше пак да се заемат с професиите си. В колата радиото свиреше тиха, приятна музика, а двамата пееха в дует.
- Обичам те - каза тя, след като песента свърши. - И скоро ще имам дете от теб
Христо се обърна към Милена и се усмихна.Толкова обич имаше в погледа му, толкова бе щастлив в този момент. Така и не разбра какво точно ги удари. Колата излетя от пътя и се претърколи в дерето, обкръжена с ореол от прах и разхвърчали се части, падна на предницата си и се обърна по таван.
Христо бавно се свести. Висеше с главата надолу от седалката, здраво овързан с предпазните колани. Болеше го на много места и усещаше стичаща се по лицето му кръв, но беше добре. Погледна към Милена. Тя не обичаше да слага колани, винаги казваше, че я задушават и почва да и се повръща когато си сложи. Тялото и се бе превърнало в безформена кървава купчина. Бавно, отчаяно Христо се освободи от коланите и се измъкна от колата, след което погледна отново любимата си. Въпреки че раните и бяха страшни, тя бе още жива. Измъкна я. Болката я бе пощадила, пращайки я в бездните на безсъзнанието. Младият лекар я пое в прегръдките си и се пресегна да докосне светлината. Усети я. Усети изплъзващия се живот на съпругата си, както и на плода в утробата и. Пресегна се като удавник за глътка въздух, силно, търсещо, молещо. Пресегна се със сила, като никога досега, вложи цялата си воля в това. Не погали Дарбата. Насили я, заповяда й, сграбчи я. Милена дойде в съзнание. Отвори очите си и го погледна с обич. Тогава топлината избяга и бе заменена от студ и мрак, неразрушими и безкрайни.
-О..обичам те. - каза тя. Очите и се замъглиха и се затвориха, за да не се отворят никога пак.
Когато полицаите го намериха, Христо още прегръщаше изстиналия й труп. Прибраха го в линейката и го затвориха в болница. Питаха го разни неща. Говориха му. Успокояваха го. Не го интересуваше. Всичко беше свършило.
* * *
23:58
Време беше. Вятърът се бе усилил много и завихряше малки въртушки от сняг и градски отпадъци около антените на покрива.
Нямаше да има друг като него, докато той бе жив. Той застана на ръба на покрива и се загледа в града под него. Най-сетне колите бяха намалели. Нормалните хора бяха при семействата си в този момент.
Вдигна поглед към небето. "Дано следващото коледно дете, дано следващия с Дарбата да бъде по-щастлив от мен. И по-умен"
Христо прекрачи в мрака и за пръв и последен път, наистина полетя.
КРАЙ
Следващ постинг
Предишен постинг
Търсене
