Отшелника удобно се намести на скалата. Това, което търсачите на мърдост не знаеха, е че нейде под широките си дрехи, поставена така че да създава максимално удобство, е поставил възглавничка против хемороиди. Така де, камъните са студени и неудобни, а и каква е ползата да си мъдър, ако сам не можеш да използваш мъдроста си ?

Денят отново бе хубав, така че отново щяха да дойдат търсачи на истината, да задават глупави въпроси и да му дадат- я храна, я стари дрехи, я пари. Отшелника все още ги забаламосваше с случайно измислени глупости, в които те обаче намираха мъдрост и истина. Както, впрочем се получава винаги, когато се опиташ да се допиташ до някого за съвет, наместо да използваш собствената си глава.
Днес и Кайо, овчарят от близкото село, правеше компания на отшелника. Кайо често идваше тук, говореха си на ненатрапчиви теми, а често просто си мълчаха. Като всеки възрастен човек от село, овчарят имаше своя собствена, първобитна мърдрост. Както и сприхава и доста разговорлива жена.
А каква по-добра причина да се качиш на върха и да стоиш няколко часа там, от тишината и спокойствието ?

Заедно проследиха мъчителното изкачване на поредния молител. Всъщност, имаше си скрита козя пътека, която правеше изкачването доста лесно, ала отшелника така и не бе казал за нея на тези, които го търсеха. Местните впрочем - също, защото след уморителното катерене, повечето търсачи на мъдрост оставаха в селото да хапнат, да пийнат, а често и да преспят в набързо изникналите след като мъдреца се прочу странноприемници.

- Здравейте - запъхтяно поздрави тъкмо изкачилия се човечец. Беше с скъпи дрехи, златист загар който се получава само по екзотични плажове, и явно скапан от умора.

Отшелника кимна. Бе разбрал, че колкото по-малко казва, толкова по-възхитени са хората.

- Таковата... искам съвет.

Ново кимване.

- Провървя ми много... голям бизнес направих, много забогатях. Искам да помогна на някой беден, на някой дето няма пари, ама не знам на кого - толкова са много. Та това искам да питам - на кой да помогна ?

Мълчание.

- То.. сираци има страшно много. И инвалиди. И болни. Пък и църкви има, дето имат нужда от реставрация. Не мога да помогна на всички, пък не мога и да избера...

Отшелника се разрови из гънките на дрехите си и извади картонче - брошура, отчаяно молеща за помощ, за болно детенце - имаше и снимка на детето, и банкова сметка.

- Помогни на нея - каза. И отново млъкна.

Лицето на "дарителя" грейна. Доволен, той остави няколко банкноти на земята пред отшелника и пое по пътя надолу.

Двамата останали на върха го изпратиха с поглед.

- Защо точно това дете ? - попита след няколко минути овчарят.
- Родителите и бяха при мене преди няколко дни. Много бедни хорица и много отчаяни. Разбира се, дадох им... съвет, ама реших че е по-практично ако взема и няколко брошури за дарителската им кампания.
- Ама...защо точно това дете все пак ? Наистина има много, дето се нуждаят някой да им помогне.
- Защото това имам под ръка. Виж го този, дето иска да дарява - отшелника направи гримаса. - Нищо не иска да прави наистина, ама явно му е неудобно и го гризе нещо от вътре, та иска да си купи спокойствие - от собствената си съвест. Виждал съм и преди такива. Ще го обмисля, ще се чуди, ще проучва и в момента в който му олекне - на никой петаче няма да даде. Не е истински.
- А кой е истински тогава ?
- Този който наистина иска да помогне - прави го, помага за кауза която му е присърце и го е трогнала. Не мисли много много и не търси кой от нуждаещите се е най-нуждаещ се. Просто помага.

Овчарят кимна и приседна до отшелника. Сигурно беше прав.

"Този който наистина иска да помогне - прави го, помага за кауза която му е присърце и го е трогнала."
Отшелникът се наведе, взе няколкото банкноти, задели си малка сума, а останалите сложи в найлоновия плик, там където събираше помощите за болното дете..

Нее.. макар и да е добър финал, моят Отшелник е всичко но не и хуманист :)